17 септември – между християнския празник и човешкото „Ний“ на Христо Смирненски
Има думи, които произнасяме толкова често, че понякога преставаме да усещаме силата им.
На 17 септември православната църква почита света мъченица София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. Четири имена, превърнали се през вековете в символи на човешки добродетели. А името София носи в себе си мъдростта.
Може би затова този празник е добър повод да се запитаме не само какво означават тези думи, а как живеят те в нас днес.
Вярата е способността да дадеш шанс на нещо, което още не виждаш.
Надеждата е онова, което те кара да продължиш, когато резултатът все още го няма.
Любовта превръща мястото в дом, наследството – в памет, а хората около нас – в общност.
Мъдростта ни помага да намерим път между онова, което сме наследили, това, което сме днес, и онова, което бихме искали да оставим след себе си.
И когато тези четири добродетели се срещнат, може би се ражда една друга, съвсем кратка, но необикновено силна дума:
„НИЙ“
Така е озаглавено и едно от стихотворенията на Христо Смирненски, който е роден в гр. Кукуш, Гърция на днешната дата през 1898 г. с името Христо Димитров Измирлиев. Той пише в жанровете поезия, разказ, фейлетон.
В това стихотворение на Смирненски „ний“ е повече от граматическо местоимение. В него отделният човешки глас се влива в гласа на множеството. Личната съдба среща съдбата на другия. „Аз“ не изчезва, но престава да бъде само.
И сякаш от стиховете му през времето достига до нас простото напомняне:
„И ние сме деца на майката земя!“
Точно тук християнският празник и поезията могат да се срещнат по един необичаен начин.
Вярата ни дава смелост да започнем.
Надеждата ни помага да продължим.
Любовта ни свързва.
Мъдростта ни учи как.
А „ний“ ни напомня, че човекът не съществува сам за себе си.
Как се създава „ний“ в едно малко село?
Този въпрос има особен смисъл и за Народно читалище „Пробуждане-2022“ – с. Шипочано. Читалището няма собствена сграда. Не успя да разгърне дейността, с надеждата за която беше създадено. Днес бъдещето му е неясно. Към този 17 септември обаче то все още присъства в регистъра на действащите народни читалища, а името му продължава да носи една идея:
Пробуждане.
Понякога пробуждането не започва със сграда, сцена или голямо събитие.
Понякога започва с човек.
После с още един.
С разговор. Със спомен. Със стара снимка. С предмет, останал от предците. С разказ, който някой трябва да запише. С неизползвана дума като „делимче“. С желание да запазим онова, което ни прави част от едно място.
За мен като председател на НЧ „Пробуждане-2022“ тази идея винаги е била свързана с четирите думи, които честваме на 17 септември.
С вярата в доброто – в способността на хората да откриват онова, което ги свързва, дори когато различията между тях изглеждат по-видими.
С надеждата за общността – хората в Шипочано да намират повече причини да бъдат заедно, да разговарят, да споделят и отделните човешки истории постепенно да преминават от „аз“ и „ти“ към „ний“.
С любовта към корените и културата – към паметта за хората преди нас, към местните истории, традициите и малките следи на миналото, които лесно могат да изчезнат, ако никой не ги съхрани и предаде нататък.
И с мъдростта да приемем, че не всяка добра идея успява да извърви пътя, който първоначално сме си представяли за нея.
Понякога мъдростта е да започнеш.
Понякога – да продължиш.
А понякога – да приемеш промяната, без да изгубиш смисъла, заради който си започнал.
Защото една организация може да има начало и край. Една сграда може да бъде построена или никога да не бъде построена. Един замисъл може да се осъществи по начин, различен от първоначално мечтания.
Но любовта към корените не се прекратява с административен акт. Паметта няма регистър, от който да бъде заличена. А общността не се създава само с учредителен документ.
Читалището е форма. Общността е смисълът.
Може би точно затова името „Пробуждане“ продължава да ми се струва толкова важно.
Истинското пробуждане настъпва, когато човек погледне отвъд собственото „аз“ и забележи другия.
Когато започнем да питаме не само „Какво искам аз?“, а и „Какво можем да направим ние?“
Когато наследеното от предците не остане просто минало, а се превърне в памет, която предаваме нататък.
Тогава „ний“ престава да бъде само дума от стихотворение.
То се превръща в принадлежност.
В памет.
В общност.
И може би в това се срещат толкова различните светове на днешния ден – християнската вяра, поетичното слово и животът на едно малко българско село.
На 17 септември си пожелаваме да имаме вярата да започваме, надеждата да опитваме, любовта да пазим онова, което ни свързва, и мъдростта да приемаме пътя такъв, какъвто се оказва.
Защото формите могат да се променят. Но потребността на хората да принадлежат, да помнят своите корени и да създават своето „ний“ остава.
д-р Ирина Йовчева
председател на НЧ „Пробуждане-2022“ – с. Шипочано
