ОТ РУБРИКАТА "СТАНИ АВТОР"
Чета си аз из форумите: ...редно ли е да празнуваме Хелоуин...., ...не почитаме българските празници...., ...учениците не познават кой е Паисий, Ботев, Левски....
Чета и се чудя на хората, дето ги пишат тия работи. А те замислили ли са защо е така, преди да седнат да се възмущават?
Защото ние в България освен да се оплакваме и да се възмущаваме, май друго не правим. А дали някой от нас се е запитал защо нищо не правим?
Моето питане пък е защо толкова често народът български един път не e споменал думата България. Един път!
Все искаме, а все не постигаме.
И така, като се питам, виждам колко писатели, актьори, певци, спортисти правят чудеса! Да, чудеса, защото надали някъде по света някой ще се протяга над възможностите си, за да работи в такива условия. Там не го правят от зрънцето любов или от малкия лъч светлина.
Всъщност има изключения. При нас обаче изключенията са тези, които се отказват. Остават онези, които независимо от възможностите и от условията не затварят врати, не загасват лампи, а продължават. Дори пеша. Надявам се, че ме разбирате какво имам предвид. Защото освен от любов, го правят и с желание. Намерили са силата да превъзмогнат всякакви трудности, пред които повечето биха клекнали и легнали.
Тези хора, които правят това, не наричат презрително мястото, където живеят „тая държава” , а я наричат по име. Защото всяко нещо си има име. Всяко име носи своето значение и своя смисъл. А загубим ли смисъла, забравим ли значението, то изчезва от нас. Ние не го гоним, то само си тръгва.
Аз май се отклоних, а? Та ставаше дума за празниците. Никой не ни е виновен, че Halloween е за предпочитане пред Деня на будителите. Защото ние сме клекнали, легнали и заспали. Толкова дълбоко, че тези будители са си отишли от нас. Един по един. Постояли са известно време над леглата ни с надеждата да им обърнем внимание...
Защото всяка година на този ден ние ги погребваме, ние не им се възхищаваме, не го правим с онова радостно чувство, с онази възхита какви хора е имало в България!
Назовават от трибуните имената им с един скърбящ глас... Изреждат ги като на заколение. И се питам отново наивно - празник ли е това, изпитваме ли щастие?
Наивни въпроси, които обаче ми дават отговорите.
Автор: Спасимир Тренчев
