Давид Алфандари – театровед, актьор и съвременен будител, посвещава творчеството си на мира, войната и децата. Роден в Кюстендил, той завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство и сбъдва детската си мечта на сцената. Свири на цигулка, рецитира и участва в поетични програми със стихове на Ботев и Смирненски. Работи 15 сезона в кюстендилския и русенския драматичен театър, а по-късно и в Регионалния исторически музей в Кюстендил, където се пенсионира.
Любовта му към децата е силно изразена и именно тя го насочва към писането на гатанки, възпитателни стихчета, песни и разкази. Алфандари е автор на множество детски книжки, а отношението му към детската аудитория е толкова професионално, че напомня на педагогическите методики и учебници.
В контекста на съвременния свят, белязан от войни, конфликти и борба за ресурси, творецът поставя акцент върху темата за мира. Той припомня, че войната се ражда от стремеж към надмощие и води до разрушени човешки съдби, а мирът е най-голямата благодетел за човечеството – възможност хората да живеят спокойно, да се радват на децата си и на труда си.
Алфандари споделя идеите на световни духовни лидери като Шри Шри, които проповядват мир пред различни нации и култури. Именно затова той пише стихове както за мира, така и за войната, вярвайки, че поезията и изкуството могат да разбудят света и да го направят по-красив.
За него поезията е музика на думите, магия, вдъхновение и божествен дар, който често „пристига отгоре“. Тя е ключ, който отваря затворени врати, предвещава бъдещето и възпитава в добродетели.
Алфандари определя поезията като храм, в който човек влиза тихо, за да се наслади на словото. Сега предстои представянето на негови стихове за мира и отричането на войната – творби, които носят послание за човечност и надежда.
МИР
Душата ми е танц на самодиви,
с оркестър-музика от светлина.
От нея всеки ден прелива,
във щастие, радост, красота!
Ръце протегнати докосвам,
с приятелство изпълнени сърца.
И любовта, вълшебство на света,
прашец покрива чудните цветя!
И изгреви, и залези танцуват,
и дни, и нощи с тях лудуват…
Земя, за всички нас си ти една
и космосът прекланя се пред теб,
красавица от въздух,слънце и вода…
Земята всички ни побира,
под Слънцето за всички място има!
Приятели, отблизо и далеч,
любов да скрие, огнената сеч!
Ръце протягам със надежда,
светът да стане вече нов,
света да не превръщаме в покров!
ЗЕМЯ
Земя си, която вдъхновява,
насищаш ти моите сетива,
пробуждаш в отговор словата ми,
с богатство-сезони дълговечни!
И със най-чудни багри освежаваш,
палитрата на моята душа.
Бялото на пролетта даряваш,
златисто-жълтото на есента,
огнените цветове на лято,
песните на птиците политат,
докосващи пак тебе, красота!
Земя,преминала безброй лета!
Преплела във себе си съдбите
на миналите и настоящи,
на бъдещите ни щастливи дни!
Земя-богата с хора и мечти!
Земя-богата с хора и мечти!
Пред нас разкри своите красоти!
Земя-богата с хора и мечти!
Любов събуди в нашите души!
УСЕЩАНЕ, ИЛИ СЪДБАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ
С отворени очи не виждам нищо,
а нищото душите ни скверни.
Очи затварям и едва тогава
в съзнанието ми прозвучава:
“Къде да тръгнем?”- вечният въпрос.
Към спомени, отдавна избледнели?
Към любовта – претръпнала игра
и финикийски знаци, рана…
Приятелства? Отминали лета,
времето белязали с дамга
на мрак, предателства, коварства и измами.
Несбъднато! Несбъднато! Несбъднато!
Повтарящите се слова горят
във мрака днешен като факел.
Отварят тежки, гнойни рани
наместо пориви в нощта,
сковали и последната душа,
понечила сама да се опази,
от грохота на празни фрази.
Къде са нашите мечти, надежди?
Далеч, без дъх, разплакни, унили
нататък те поели са безмълвни!
Защо нощта ме радва – не, не деня,
небесните звезди да гледам в здрача,
но не с копнеж, а за да плача.
И тъжни празници, и празни делници
във наниза от дълги дни се влачат.
А залък сух във гърлото засяда,
на просещи и гладни, на ровещи в боклука.
Да, залъкът, откъснато дете на хляба.
И равно,сухо,сиво,пусто, лишен от лустро,
животът ни и нас, и дните ни изпепелява.
Сълзи докоснаха се в есенни листа,
душата ти крещи:” Поспри, поспри, поспри!”
Но, не! Защо? Защото краят е в безкрая!
И бичовете – вплетени души на подлеци –
ще те накажат, щом “ох” от болка кажеш.
Вражда! Вражда! Вражда! Вражда! Вражда!
Това ли е- животът- за който готвихме се с теб,
за да ни превърне във парченце лед?
Безжалостни сърца, в бездомници превръщат,
човешки същества, с разплакани лица!
Не! Не! Не!Не вярвам на това!
Родители убиват, родители продават
не други, а своите, повтарям, своите деца!
Човешкият живот разменя се брутално
срещу банкнота дребна,измачкана,
открадната от нечий полупразен джоб.
Войната и смъртта, явяват се в безброй лица.
Светът мени се бързо с всеки час,
светът с успех променя ни и всички нас.
Отидоха си твоите чада далеч от тук,
но с болка и тъга по своята земя,
Родино мила…Дали ще се завърнат?
Пред белия си лист, пред него се стаявам
в очакване на следващата мисъл остарявам.
Тук чувствам се свободен и с хиляди кинжали
на времето ни днешно, за кой ли път прободен?
Тук няма “ох”, но има съвест, съвест, съвест!
Най-страшният затвор-на собствената съвест.
Опасно е да станеш неин пленник, роб,
във време, отредено за живот.
Но да, денят преваля, идва и нощта
в очакване на следващия ден…
Къде ни води кръговратът монотонен?
Нагоре, в небесата, към космоса, в безкрая?
Кой беше казал, че небето е последният залог,
за нас и дните ни, от Някой преброени?
Душите ни, душите ни, накрая те остават.
Така ни учат древни мъдреци
и няма граници за тях в безкрая
и няма ги телата, за да ни боли!
Давид Алфандари
Автор: Радосвета Златева
