В България няма държавен закон или правна регулация, които да определят кой има право да се нарича „журналист“.
Темата възникна след като преди 6 дни Гергана Петрова бе задържана в Струмяни, а първоначалната информация или по-точно дезинформация заля медиите и следователно читатели и зрители със съобщеното, че Петрова е журналист.
Първите позиции (последвани от много други) бяха на Ивайло Мирчев, Даниел Митов и Илияна Йотова, които защитиха свободата на словото. На по-късен етап, стана ясно от уточнение от самата Петрова, че тя не работи като журналист, а просто се е легитимирала пред служителите на МВР като такава, защото поддържала страница във фейсбук и имала сайт. В двете платформи Петрова качвала текстове и снимки, свързани със селата в община Струмяни, а това предизвикало и местната общност през годините да я нарече „журналистката“. Най-точното определение за Петрова обаче е общественик. Тя е инициатор на различни каузи в общината като една от тях е борбата срещу безводието, сечта в Пирин планина и последната – в помощ на всички засегнати от наводнението.
Голяма част от потребителите в социалните мрежи обаче запитаха именно кой може да се нарече журналист.
„Всеки с телефон в ръка вече е репортер“, пишат възмутени, но чак сега след като онлайн медиите са най-силната и бърза страна на новинарството предвид дигиталната ера, в която живеем, възниква въпроса, който самите медии поставят от години, а именно – кой може да практикува професията. Иначе казано – кой има право да поднася проверена, навременна и достоверна информация до обществото, избягвайки манипулации, субективизъм и дезинформация.
В България професията не е регулирана по смисъла на закона (както са лекарите, адвокатите или архитектите), което означава, че всеки гражданин може свободно да се самоопредели като журналист без изискване за специфично образование, лиценз, държавен изпит или членство в определена организация. Това е съобразено с конституционното право на свобода на словото и изразяването.
Правото на изказване/ изразяване обаче води до другата негативна крайност – всеки знае всичко и всеки може да каже всичко, въпреки че думите му могат да се докажат като абсолютна лъжа или клевета, спрямо лице или тема, за което се съобщава.
С навлизането на социалните мрежи, блоговете и платформите за видеосподеляне, границата между професионален журналист и създател на съдържание (блогър, влогър, инфлуенсър) става все по-размита. От правна гледна точка обаче, Законът в България важи еднакво за всички – независимо дали някой се нарича журналист или обикновен гражданин, той носи еднаква съдебна отговорност при извършване на клевета, обида или разпространение на невярна информация съгласно Наказателния кодекс. Ако бъде открит.
Въпреки липсата на законова дефиниция, съществуват няколко нива на признаване, доказване и саморегулация в практиката:
Когато човек работи по трудов договор в регистрирана медия (вестник, телевизия, радио, информационен сайт), неговата позиция е официално заведена под съответния код в Националната класификация на професиите и длъжностите (НКПД).
Много журналисти работят на хонорар. Те доказват дейността си чрез публикации, а не чрез трудова книжка.
Тъй като държавата не издава лицензи, легитимацията пред институциите (за достъп до събития, пресконференции и пресцентрове) става чрез прескарата. Тази прескарта обаче отново може да бъде създадена от всеки, защото това е обикновена пластика/ принтирано на лист съдържане на информация за личността, която сама себе си назовава като журналист.
Организации като Съюза на българските журналисти (СБЖ) или Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ – България) издават свои членски карти (включително международни карти на IFJ), след като кандидатът докаже с портфолио, че реално упражнява професията и се издържа от нея. Тези организации имат регистър, в който са вписани имената на членовете, но няма общ национален регистър, в който всеки, легитимирал се като част от медия, собственик или работещ в нея, да докаже, че е такъв. Той определя сам себе си като такъв.
И тук възниква казуса за самоконтрола и това, че трябва да се спазва Етичния кодекс на българските медии. Но на практика как лице, което създава съдържане, което не попада под регулация, е задължено да спазва кодекс, за който дори не знае, че съществува.
Националният съвет за журналистическа етика е органът, който разглежда жалби от граждани за нарушаване на професионалните стандарти, но той налага морални и обществени, а не правни или финансови санкции. Но този съвет отново не притежава правомощията да спира дейността на хора с неетични и користни цели.
Иначе казано – ако някой създаде онлайн съдържание – сайт или страница, анонимен, и реши да клевети и лъже, да всява дезинформация, то той е неоткриваем, защото страницата не е проследявана по айпи адрес от службите, а самият сайт може да има домейн в чужбина или самото лице, посочено като собственик, да бъде фиктивен такъв.
Ще посочим няколко примера за липсата на регулация, с които доказваме именно изброените случаи в по-горния абзац.
Област Благоевград е феномен в България по брой сайтове и страници във фейсбук, свързани с анонимни собственици и подвеждащо съдържание. Преди 5 години имаше онлайн регистър, създаден доброволно, в който бяха описани над 50 сайта, съществуващи само в областта. През 2026 преброяването сочи, че броят на сайтовете, които се назовават като информационни, е над 70 като голяма част от тях са свързани с общественици или политици, но разбира се – в сянка.
По същия начин съществуват не малко като брой страници във фейсбук, в които има клеветническо съдържание към определени цели – а именно публично известни лица, които са поставени под някаква словесна атака поради чужди интереси или конфликти.
Голяма част от сайтовете са анонимни. В тях няма посочено лице за контакти като собственик, главен редактор или дори работещи в тях репортери. При справка за собствеността на сайтовете – те често са документално описани на малкоимотни лица или роднини на действителните собственици. Абсолютно погазване на нормите – етични и конкурентни, е фактът, че собственици на сайтове работят в държавни медии като основна или втора работа, от която печелят. В допълнение – когато някой читател иска да се свърже със собственика, често се налага да го прави през търсене на контакт от колеги в други медии именно заради липса на информация кои стои зад написаното. В анонимните страници пък въобще е неизвестно под фалшиви профили кое лице се крие, а често „поръчки“ за текстове се заплащат и дават от по-високо ниво – с цел дескридитация на дадена личност. Всички тези обстоятелства погазват изцяло журналистическата професия, която е изкривена до търговия с информация или търговия със създаване на невярно съдържание, заради което дори подвеждането под съдебна отговорност е невъзможно заради анонимници – псевдожурналисти.
Най-тежкият удар по хората, които имат образование, които практикуват от години професията и спазват етиката, е, че самата гилдия е поставена под прицел на онези, които заявяват, че са част от нея.
Така, напълно резонно коментарите, че всеки може да си направи прескарата и с телефон в ръка, команди на изкуствения интелект, се нарича журналист.
Преди три месеца в пресклуба на БТА в Благоевград се проведе среща на тема „Регионална журналистика“, която засегна именно болезнените въпроси, които обществото не отбелязва докато не настъпи момента за въпроса кой сервира информацията и защо „всички медии лъжат“.
В срещата участва и Габриела Наплатанова (СЕМ), пред която бе поставен въпросът от страна на репортера на ИНФОМРЕЖА – да бъде създадена регулация за онлайн медиите и като цяло списък с практикуващите, за да се овладее уродливата страна на рекета, дезинформацията и манипулацията на обществото.
Колеги от други медии като бТВ, БНР и БНТ поставиха на масата и темите за работата на пиара – като лице, което трябва да помага на медиите да се свържат с лице на ръководен пост, а не да ограничават въпросите и достъпа до човек на държавен пост.
И тъй като винаги има сравнение с чуждите държави, то можем да дадем няколко пример от Запад и от Изток, така че да не противоречи идеята за демократичността.
В Азербайджан през 2022 г. страната прие нов закон за медиите, който влезе в пълна сила през 2023 г. Той създаде централизиран Държавен медиен регистър. За да работят легално, както онлайн изданията, така и индивидуалните журналисти (включително на свободна практика) трябва да бъдат вписани в него. Журналистите трябва да отговарят на условия за стаж и образование, за да получат държавна прескарта. Законът е остро критикуван от Венецианската комисия.
В Беларус и Китай съществува абсолютен държавен контрол. Всички онлайн новинарски платформи подлежат на задължителна регистрация и лицензиране, а журналистите трябва да притежават държавни акредитации и разрешителни, за да упражняват професията си. За нерегистрирана дейност се носи наказателна отговорност.
В Европейския съюз и демократичните страни държавният регистър на индивидуални журналисти е забранен, тъй като нарушава свободата на словото и Европейската конвенция за човешките права.
В България Министерството на културата поддържа Регистър на доставчиците на медийни услуги, където онлайн медиите декларират собствениците и финансирането си по Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения (чл. 7а). В този регистър обаче не се вписват имената на работещите журналисти.
В държави като Великобритания съществува официален Регистър на интересите на журналистите (Register of Journalists’ Interests). Той обаче не обхваща всички журналисти в страната. В него задължително се вписват само тези репортери, които имат постоянен пропускателен режим (акредитация) за Парламента и достъп до политиците, за да се следи дали не получават външно финансиране от лобисти.
На практика в България има сайтове, телевизии и печатни издание, зад които стоят местни и национални политици или хора с особено големи финансови възможности, които обаче медии не гарантират нито свободата на словото, нито принципите за проверена и достоверна информация.
Много европейски държави изискват онлайн медиите като фирми да се регистрират, но единствено за да е ясно кой притежава медията и как се финансира тя. В нашата страна разплитането на този финансов възел би довел и до отговор защо дадено съдържание се публикува и какви са целите му, така че ще бъдат отсети именно платформите със зависимости.
Но и до днес – 2026, няма воля за промяна именно на този тип закон, уреждаш правото на хората да доставят информация на обществото, защото дезинформацията е по-мощна сила за онези, които властват в хаоса.
