Поход на признателните потомци, венци и цветя пред гроба на героя положи признателна Елешница и жители от родното село на героя – село Стойките.
Всяка година през октомври село Елешница приема гости от село Стойките, смолянското село, където през 1890 година е роден Стефан Чернев в многодетно семейство. Той е най-малък от петимата си братя и от малък закърмен с подвизите на героите, вдъхновен е от Петко войвода.
Признателните ученици, учители, жители на Елешница и гости от с. Стойките, кметът Герчев, зам.-кметът Славчо Фарфаров, кметът на село Елешница Владимир Фръндев изминаха пътя до паметника на безсмъртния син на България. И се поклониха.
Мъченическата смърт и биографията на Стефан Чернев припомни читалищният секретар Йоана Георгиева.
Положени бяха венци и цветя. Минута мълчание и признателност.
На 5 октомври 1912 г. 27-и Чепински и 39-ти Солунски полк от трета Родопска бригада започват своята освободителна мисия, като настъпват от района на Велинград в обща посока към Разлог и Неврокоп. От 39-ти пехотен полк изпращат на разузнаване група от 12 войници – доброволци, сред които и Стефан Чернев.
На 8 октомври 1912 г. разузнавачите достигат село Елешница в Разложката котловина.
По същото време там пристига чета от двадесетина бойци, изпратена от войводата Христо Чернопеев, защото има сведения, че изтеглящият се турски аскер ще нападне село Елешница.
Войниците и четниците се подготвят за бой, с ясното съзнание, че трябва да спрат на всяка цена турските войски , за да не се допусне разграбването и опожаряването на селото, докато пристигнат главните български сили, които се намират на 7-8 километра.
В утрото на 9 октомври 1912 г. турската войска, която стократно превъзхожда българската, обкръжава Елешница и започва неравностоен бой, в който се проявява героизмът на Стефан Чернев.
“Войникът Стефан Чернев от Стойките е залегнал на пътеката вляво от Палагини скали, и със свръхчовешка воля се бори и отбива напада на противника. – разказват очевидци. – Никой отникъде не може да му се притече на помощ и той добре разбира това. Би се вероятно повече от 3 часа. Най-накрая му свършиха патроните. Тогава две вражи кюмета се надигнаха към него. Самотният български войник на пътеката скочи прав, взе позата за бой с нож и по всички правила, тренирани в казармения плац, започна да се върти встрани и кръгом и да отбива ударите с нож и приклад.“
