Трябва да посетите съвременна Якоруда, за да си промените мнението по много въпроси за този Югозападен край на България. Това е едно красиво градче, сгушено в пазвите между планините Рила и Родопите.
С божествена красота го е дарила майката природа. Докъдето ти стигат очите, все хубости виждаш и дишаш чист и прозрачен въздух с пълни гърди.
Според местните хора тук в разбирателство живеят християни и мюсюлмани, млади и стари, стига да няма намеса отвън.
„Ние тук не се делим по религия и вероизповедание. Помагаме си взаимно за приготовлението на гергьовския курбан, кой с каквото може. И не само на Гергьовден се притичаме на помощ помежду си“, казва бившата учителка с 40-годишен трудов стаж в родния си град Якоруда, Искра Бучкова.
По стара якорудска традиция якорудчани на този ден се обличат в пъстри национални носии и се извозват с каруци до параклиса извън града, където празнуват Гергьовден – избран за техния местен празник, като повелител на плодородието.
Един от най-почитаните светци още отпреди 11 века – Георги Победоносец, се вписва в техните обичаи и традиции, който идва от тракийската древност, а според други историци има славянски произход.
По традиция не само местните се къпят в сутрешна чудодейна роса и ходят боси по тревата, но и животните търкалят, защото се смята, че само срещу този ден – Гергьовден, силата на природата наистина е чудодейна. Имат и други интересни наричания, като се събират в някоя къща и в кюп слагат белези от различни цветя и аромати, привързани с шишенце с червен конец.
Най-личната мома подрежда т. нар. „белези” в кюпа, в който се налива вода, покрива се с червен плат и така го оставят да пренощува под трендафил. Вярва се, че тези белези имат специална здравословна и гергьовска сила. На другия ден отварят кюпа и млади и стари, без значение на вероизповедание, и си наричат и пожелават здраве, берекет, за женитба, за рожба и за сбъдване на други желания и мечти.
Хората на този празничен ден прииждат до параклиса и запалват свещичка за здраве и благоденствие, вярвайки в силата на човешката надежда. Те разпъват бели палатки по зелената морава и се обединяват в обща трапеза, кой както намери за добре. Нарежда се богата трапеза от печено агнешко, баници, кюфтета, мезета и питиета.
Всяка година по много агнета се влагат в курбана и майсторите са едни и същи. След това се вият дълги хора от мъже и жени, облечени в чудодейни родопски носии, които се веселят, както подобава, като най-добър хороводец е запомнен Данаил Вердев.
Събират се хора от различни възрасти – от беловласи възрастни до дечица в колички. Гурбетчиите също се връщат за този ден, преплетен с поверия, обичаи и легенди, за да го съпреживеят с близките си.
Има хора, дошли не само от чужбина, но и от най-отдалечени крайща на България, като Шумен, Разград, Пловдив, Варна и др.. Един от кметовете на Варна – Свилен Благоев Зайков, е от Якоруда. И неговата бивша учителка Искра Бучкова го е запомнила като отличен ученик.
На сградата на Общината е изсечен бюстът на Васил Левски и улицата, на която се намира тази институция, също носи името на великия български Апостол на свободата.
Какво повече от това? Тук се носи и интересната легенда за Пенджака, който като малък е отвлечен за яничар от турците. Завръща се, вече възпитан в омраза срещу българското население. Когато се завръща в родното си място Якоруда, майка му го разпознава по характерен белег, който е имал. Тогава той я убива! Пенджака убива собствената си майка!
Това разказват местните хора за тази легенда, която се носи от уста на уста и не се забравя…
Браво Якоруда, за мъдростта, за носиите, за кулинарните приготовления и за традициите и обичаите, които се пазят живи!
