Здравей! Пиша ти от Ада!
Да, силно е, даже ги боли за това определение.
Исках да ти споделя какво ми се случи през деня, тъжно ми е, избива ме и на смях понякога. Все едно чета черен виц, ама най-накрая казвам „Лека му пръст“.
Тази сутрин едни мъже с оръжие и емблема с извезан номер, с черни качулки – вероятно заради вируса, влязоха вкъщи и крещяха. Аз пиех кафето си по гащи, приготвях се да отида по голяма нужда, но щеше да го свърша и в кухнята, когато те нахлуха. Първо помислих, че е инкасаторката от ВиК-то, тя обича да чука на вратата почти до изкъртване на касата. Оказа се, че е акция срещу битовата престъпност, но объркали адреса. Извиниха се момчетата, седнахме, шефът им вика: „Абе ще може ли поне да използвам тоалетната“. Пихме по кафе. Оплака се, и те протестирали за по-високи заплати, нямали и техника. Получили координати и ги въвели на Гугъл Мапс-а, ама не си актуализирали Андроида и се оказало, че карата била стара. „Кофти“, викам му, аз така се губих един път в „Младост“ – търсех магазин за плочки. Мислех, че в полицията имат сателити, лаборатории, проучване, а и те се мъчили като нас. Не наемали жени в БОП-а, защото не стига, че навигацията ги бъркала, ами и жената им крещи „На ляво, бе… Не това ляво! Другото!“.
Тръгнаха си!
Тръгнах и аз на работа… пред мен един микробус се вряза в паркирал камион, оказа се, че шофьорът на камиона е виновен, че имал пауза, но пък нямало къде да спре извън лентата. Не стигнало асфалт, всичко отишло за „Хемус“ и „Тракия“.
Звънна ми телефона по път. Чичо бил починал. Директно отидох на автогарата. „Дай един билет за Сливен“, казвам на шофьора, който си наплюнчи пръста и ми откъсна от кочана. Засмя се, знаейки, че вируса го трепе плюнката и ракията. В автобуса чух разговор на два притеснени гласа. Единият питаше: „Защо април ни затвориха при 40 заразени на ден, а сега при 1000…“ Не чух ответен отговор, защото по пътя виждах едни зелени чували с трупове. За няколко дни сме дали повече жертви, отколкото в Нагорий Карабах.
Пристигнах в Сливен. Станало му лошо, викнали спешна помощ и полиция. Униформените разбили вратата на апартамента, били бивши барети, така действали. Фелдшерът не напипал пулса на чичо, казал: Пишем го бегАл. Стигнахме до погребалната агенция. Ковчег, цветя, баби плачат… Чука се! Изтръпнах! Побелях! Свърших същата работа, каквато сутринта, пак в гащите. Чичо се събудил! Не било чудо, а просто грешка.
Пак ни се извиниха, и това ще се проверява.
Денят ми завърши в топлото легло – мисля, че съм жива, макар че живея в държава, в което всичко е полуживо и мъждука. Силно се надявам утре да видя изгрева.
