Народно читалище „Генерал Владимир Заимов – 2013“ – Кюстендил продължава срещите с наследници на 13-ти пехотен Рилски полк.
Понякога историята не стои само в архивите. Тя е скрита в старите снимки, в пожълтелите документи, в разказите на дядовците и прадядовците, в едно дървено сандъче, пазено десетилетия наред.
Днешната ни среща беше именно такава – емоционална, истинска и дълбоко човешка.
Наш гост беше Анелия Иванова Станкович, по баща Грамадска, родена в Кюстендил, но с дълбоки семейни корени в село Гюешево. По майчина линия нейната фамилна история е неразривно свързана с 13-и пехотен Рилски полк.
Анелия е наследник на трима свои предци, служили в редиците на полка – нейния прадядо Стаменко Петров Чукунски, нейния дядо Георги Стаменков Чукунски, познат в семейството като Гоше Стаменков Чукунски, и неговия брат Борис Стаменков Чукунски.
ТРИМА МЪЖЕ. ЕДНА ФАМИЛИЯ. ЕДНА ИСТОРИЯ.
Стаменко Петров Чукунски, роден през 1897 г., е служил в 13-и пехотен Рилски полк, набор 1917 г., в 4-та рота. По наборния списък е записан под № 788. Уволнителният му билет е от 1920 г.
Неговият син и дядо на Анелия – Георги Стаменков Чукунски, роден на 27 юни 1920 г., също е служил в 13-и пехотен Рилски полк, във 2-ра рота.Награден с медали.
А братът на Георги – Борис Стаменков Чукунски, е роден на 22 май 1922 г. и намира смъртта си по време на войната на 3 ноември 1944 г. при река Пчиня. За своята храброст и участие във войната той е удостоен посмъртно с медал.
Три съдби. Три поколения. Трима мъже от едно семейство, оставили част от живота си в историята на полка.
САНДЪЧЕТО НА ДЯДО ГЕОРГИ
Но най-вълнуващата част от разказа на Анелия започна с едно малко дървено сандъче.
Когато била малка, нейният дядо Гоше често разказвал за войната. Тя признава, че тогава не е проявявала особен интерес към тези истории. Но дядо ѝ винаги ѝ казвал, че като най-голяма от внучките един ден това сандъче ще бъде нейно.
След смъртта му, вече като възрастна, Анелия решила да запази семейния дом в Гюешево.
И тогава открила сандъчето на своя дядо.
А вътре – цял един свят.
Снимки. Документи. Свидетелства. Спомени. Медали.Следи от един живот, свързан с армията и с 13-и пехотен Рилски полк.
Днес Анелия пази тези документи с огромно уважение. Тя ни ги показа с вълнение и разказа за хората, които стоят зад всяка снимка и всеки документ.
И може би най-важното – сподели, че едва години по-късно, когато започнала да разглежда внимателно документите и да се запознава с историята на своето семейство, е осъзнала колко значим е бил този период от живота на нейния дядо.
Георги не спрял да се развива и след войните. Преминал през редица курсове, повишавал знанията и уменията си, а по време на войните няколко пъти бил призоваван а запас.
Завършил е гимназиално образование, което в онези години е било сериозно постижение. А сред документите, които Анелия пази, има свидетелства за различните му служби.Бил е и общински съветник.
Бил е стрелец, а впоследствие и писар. Сред съхранените документи се откриват следи от службата му в щаба и ротата.
Всичко това днес е семейна реликва.
КОГАТО СТАРИТЕ ДОКУМЕНТИ ПРОГОВОРЯТ
Срещата ни се превърна в своеобразно пътуване назад във времето.
Присъстващите разглеждаха с вълнение донесените снимки и документи. Задаваха въпроси, сверяваха информацията, търсеха имената на свои предци и откриваха връзки между отделните човешки истории.
Защото точно това правят тези срещи – събират паметта на едно поколение и я връщат обратно при хората, които днес търсят своите корени.
А всяко име от стария списък вече не е просто име.
То има лице. Има семейство. Има съдба.
„ПОЧИТАЙТЕ КОРЕНИТЕ СИ“
Както и на предишните ни срещи, зададохме на Анелия един от традиционните ни въпроси:
Какво би казала и какво би посъветвала младите хора?
Тя не пожела да дава съвети.
Но отправи една молба:
Да познават историята.
Да държат на образованието си.
Да се образоват.
Да почитат корените си.
Да почитат хората от своето семейство.
Думи, които звучат простичко, но носят огромна тежест.
Защото човек, който знае откъде идва, по-лесно разбира и накъде върви.
„ГОРДА СЪМ, ЧЕ СЪМ ВАШ НАСЛЕДНИК“
И тогава дойде последният ни въпрос:
Ако сега имаш само една минута и можеш да кажеш нещо на своите прадядовци и дядо си – какво би им казала?
Отговорът на Анелия беше прост, но изключително силен:
Тя би им казала колко е горда с тях.
Горда с тяхната саможертва.
Горда с техния характер.
Горда с техния дух.
И най-вече:
„Горда съм, че съм ваш наследник.“
Тези думи останаха като най-силния момент от срещата.
Защото 140 години след създаването на 13-и пехотен Рилски полк ние разбираме, че неговата история не е останала в миналото.
Тя продължава да живее.
В децата и внуците.
В старите снимки.
В пожълтелите документи.
В семейните разкази.
В едно дървено сандъче.
И в гордостта да знаеш, че твоят предшественик е бил част от „Железния полк“.
Народно читалище „Генерал Владимир Заимов – 2013“ – Кюстендил ще продължи тези срещи.
Ще продължим да търсим хората, които пазят спомените.
Ще продължим да отваряме старите сандъци и архиви.
Ще продължим да записваме историите.
Защото вярваме, че паметта не е само минало. Паметта е отговорност към бъдещето.
И докато има хора, които могат да кажат:
„Горда съм, че съм ваш наследник“,
историята на 13-и пехотен Рилски полк ще продължава да живее.
ЕДНА НЕОЧАКВАНА ВРЪЗКА С ГЮЕШЕВО
По време на срещата Анелия научи нещо, което я изненада истински.
От присъстващите тя разбра, че в село Гюешево съществува клуб на запасните офицери, който носи името на нейния родственик – Борис Чукунски, брата на нейния дядо Георги.
За Анелия това беше неочаквано и много вълнуващо откритие.
Човекът, чиято съдба тя днес тепърва преоткрива чрез старите документи и снимки, е оставил следа не само в семейната история. Името му продължава да се произнася и да се помни и в родното Гюешево.
Тя прие новината с видимо вълнение и прояви интерес да научи повече – да се срещне с хората от клуба, да разбере неговата история и да проучи защо и как е било взето решението той да носи името на Борис Чукунски.
А може би точно тук се появи още една нишка към въпроса, който Анелия си е задавала години наред.
Откъде идва нейният характер?
Тя сподели, че дълго време – чак до около 30-годишната си възраст – се е чудила откъде има този силен характер, този хъс, тази непримиримост, смелостта да открива и преоткрива света, да взема решения, да поема рискове, да отстоява и утвърждава позициите си.
Днес, когато държи в ръцете си снимките и документите на своите предци, когато вижда живота и съдбите на трима мъже от своя род, свързани с 13-и пехотен Рилски полк, може би започва да намира част от отговора.
Някои качества не се обясняват. Те се наследяват.
Характерът понякога идва отдалеч – през поколенията.
И може би в Анелия живее частица от духа на Стаменко, Георги и Борис.
От онзи дух, който не се огъва лесно.
От онзи характер, който избира да върви напред.
От онази смелост, която не позволява на времето да заличи корените.
Затова тази среща не беше просто среща с наследник на 13-и пехотен Рилски полк.
Тя беше среща с една жена, която открива себе си, докато открива историята на своето семейство.
И може би най-красивото в тази история е, че докато Анелия търси своите предци, тя самата вече се превръща в човек, който пази и предава нататък тяхната памет.
Автор: Цветомира Маринова
