„Искам да изчистя името на майка си – Цветанка Горчовска.“ С тези думи започва разказът на Димитринка Георгиева – дъщеря, която след десетилетия мълчание решава да разкрие истината за своя род, за своята майка и за трагичните събития, които бележат живота им. Това е история за корени, чест, насилие, алчност, борба за оцеляване и една жена, която успява да се спаси сама, когато всички други са се обърнали срещу нея.
Родовата история започва още в края на XVIII и началото на XIX век, когато дядо Яно – роден в Делчевско, тогава в област Македония под османска власт – се преселва в село Църварица, Кюстендилско, само на няколко километра от днешната граница с Република Северна Македония. Бил буен, непокорен, без страх от турците. За да оцелее, се заселва в махала „Ваклинци“, живее първо в землянка, после строи къща. Няма свои деца и осиновява момче – Стоян, когото възпитава в любов към България и Македония, в чест, смелост и неподчинение пред неправдата.
Стоян създава семейство с баба Цвета – красива, силна, родолюбива жена, описана в книги за Кюстендил и в трудовете на Йордан Захариев. С вкусните си печива тя успява да убеди местния бей да позволи построяването на малко ханче и „сламена къща“, която по-късно става щаб на Яне Сандански. Семейството е грамотно, уважавано, с традиции. Бащата на дядото на Димитринка е бил горски в Рила, а дядо Георги Кельовски – ятак на Христо Чернопеев, Димо Хаджидимов, Гоце Делчев, Яне Сандански.
В такова семейство е родена майката на Димитринка – Цветанка Горчовска. Възпитана в труд, чест, уважение, родолюбие и семейни ценности. През 1953 г. се омъжва, а през 1954 г. със съпруга си строят къща в с. Ваксево. Бащата работи в конната полиция в София, бил е конен състезател. При инцидент по време на служба получава тежки травми, които водят до ранната му смърт през 1979 г. Тогава Цветанка е на 50 години, а дъщеря ѝ – на 24.
И тогава започва истинският ад. Още преди да засъхне пръстта на гроба, роднини започват да ги гонят от дома им, да ги заплашват с оръжие, да водят дела за къщата. Въпреки че семейството разполага с всички документи – договор за строеж, нотариален акт, решение на ВКС – тормозът не спира. Цветанка е с оперирана глава и пластика на черепа, но въпреки това е подложена на непрестанен натиск.
Според разказа на Димитринка, братята на майка ѝ създават план да я нападнат. Една вечер, когато Цветанка се прибира, петима души я чакат в къщата. Нападат я още в салона. Първият удар е в главата – от лявата страна, където няма пластика. Започва борба на живот и смърт. Борбата се пренася в друга стая, където в ръцете ѝ попада шише със сода каустик, купено за варене на сапун. В отчаян опит да се спаси, тя го хвърля към нападателите. Те се разбягват. Така една жена сама успява да се спаси от смърт.
Сред нападателите е и човек, когото Димитринка е обичала най-много – нейният вуйчо, представян пред обществото като „слепец“. След инцидента се оказва, че едното му око е напълно здраво, а другото – леко засегнато. Той твърди, че „Бог му върнал зрението“, но според Димитринка е бил въвлечен заради слаб характер и влияние от религиозна секта.
След нападението започват години съдебни дела – по четири на месец, в продължение на единадесет години. Димитринка казва: „Убедих се, че на този свят няма място за вдовици и сираци.“ Въпреки съдебното решение в тяхна полза, роднините се самонастаняват в къщата. Филмът „Педя земя – сода каустик“ според нея представя изкривена версия на събитията и създава погрешно обществено мнение.
През 2024 г. къщата пламва. Според Димитринка пожарът е дело на братовчед им Петър Постолов, човек с диагноза шизофрения, който впоследствие е настанен в дом за възрастни. Производството е прекратено поради здравословното му състояние.
„Аз съм пиленцето, прогонено от гнездото си“, казва Димитринка. „Живея без роден дом, като дърво без корен.“ Тя не търси мъст. Не иска да съди. Иска само едно: истината за майка ѝ да бъде чута.
Цветанка Горчовска – според дъщеря ѝ – е била добър човек, възпитана в българските добродетели, помагала на всички, отгледала дори своя нападател като свое дете. Възпитала е дъщеря си да бъде честна, образована, полезна на обществото. Името ѝ – казва Димитринка – е било опетнено от хора с власт, но тя вярва, че обществото има право да чуе и другата страна.
„Искам хората да знаят, че виновници да се унищожи нашето семейство са Димитър и Богдана Горчовски. С болка на душата се надявам името на майка ми най-после да бъде изчистено…, защото не мога да се примиря с тази мерзост. Пиша това, за да не остане петно за поколенията ни след нас. С благодарност се обръщам към ИНФОМРЕЖА, тъй като след публикацията им е наредено от съда да се направи втора експертиза на пожара, при който изгоря домът ни. Спрете да тъпчете паметта на майка ми. Истината трябва да излезе наяве“, споделя още Димитринка Георгиева.
