Някои страни достигат кръстопът мълчаливо. Няма шум, площадите не са пълни всеки ден и не се правят грандиозни изявления. Но нещо се променя в душата на обществото. Доверието в институциите намалява, езикът на политиката се втвърдява и надеждите на младите хора мигрират към други страни.
Днес България стои точно на такъв праг: между демокрацията и деградацията.
Въпросът, който трябва да се зададе, е: Наистина ли България навлиза в процес на демократично съзряване, или преживява бавна, но дълбока ерозия по отношение на държавния ред, правната култура и социалното доверие?
Демокрацията не е само за урните за гласуване. Демокрацията е за независима съдебна система, отговорно правителство, свободна преса, меритокрация и гражданите, които се чувстват сигурни пред държавата.
Фактът, че в една държава се провеждат избори, не означава, че страната е напълно демократична. Ако хората са изключени от процесите на вземане на решения след гласуване; ако обвиненията в корупция станат нещо обичайно; ако политиката подхранва поляризацията, вместо да произвежда решения, тогава демокрацията съществува във форма, но духът ѝ отслабва.
Именно това е фундаменталният проблем на България. Система, която работи на хартия, не е същата като система, която вдъхва доверие в обществото. Институциите може да изглеждат изправени, но ако са изкупени отвътре, губят легитимност в очите на гражданите. Това е най-опасната деградация: колапсът на една държава понякога започва не с разпадането на сградите, а с избледняването на вярата на хората.
Днес много хора в България виждат политиката не като поле за решения, а като бойно поле за борби за власт. Това схващане не е случайно. Постоянно повтарящите се политически кризи, краткотрайните правителства, безкрайните корупционни скандали и реформите, които или се забавят, или остават повърхностни, насърчават усещането в обществото, че „нищо няма да се промени“. Ако обаче отчаянието се институционализира в една държава, демокрацията се превръща просто в процедура.
Друг критичен момент е перспективата на младото поколение към бъдещето. Ако младите хора не искат да останат в страната си, ако талантливи хора градят живот другаде, това не е просто икономически въпрос. Това е и политическа и морална тревога. Защото хората емигрират не само заради по-високи заплати, но и заради по-справедлива система, по-чист обществен живот и по-предсказуемо бъдеще. Един от най-сериозните проблеми на България днес не е просто намаляването на населението, а загубата на надежда.
Въпреки това, би било лесно да се нарисува мрачна картина. Защото демокрацията намира възможност да се възстанови именно във времена на криза. Ако обществото говори открито, ако журналистите пишат въпреки натиска, ако гражданите изискват отчетност, това означава, че гражданската сфера не се е предала напълно. В една страна видимостта на проблемите понякога е знак за съпротива, а не за колапс. Мълчанието не винаги означава стабилност; понякога е просто капитулация.
Следователно, за България въпросът не е прост избор „добре ли вървят нещата, или зле?“. Истинският въпрос е коя посока ще се засили. Ще се засили ли върховенството на закона или мрежата от взаимоотношения? Ще надделее ли меритокрацията или лоялността? Ще се утвърди ли прозрачността или секретността? Ще нарасне ли привързаността на младежите към страната им или ще се увеличи броят на куфарите (отнасящи се до броя на хората, напускащи страната)?
Това, което наричаме деградация, не се случва за една нощ. Първо езикът се влошава. След това стандартите изчезват. След това прагът на срама се понижава. Новините за корупцията вече не изненадват. Несправедливостта се нормализира. Хората започват да казват: „Винаги е било така.“ Това изречение е най-опасното изречение за едно общество. Защото разпадът започва със смъртта на рефлекса на реакцията.
Демокрацията, от друга страна, изисква жива съвест. Тя изисква проблемен гражданин. Тя изисква журналист, който задава въпроси, независим съдия, политик, който поема отговорност. Най-вече изисква общество, което не е примирено със съдбата си. България все още има тази възможност. Но за това не е достатъчно правителствата да се променят; политическата култура трябва да се промени.
Това, от което България се нуждае днес, не са повече лозунги, а повече сериозност на държавата. Не повече пропаганда, а повече отчетност. Не повече политика на страх, а повече правна сигурност. Демокрацията става реална не само чрез близостта до европейските институции, но и чрез способността на гражданите да чувстват справедливост в ежедневието си.
Изводът е ясен: посоката на България все още не е напълно определена. Страната не е обречена нито на пълна деградация, нито е постигнала автоматично демокрация. Напротив, тя преживява тежка и историческа борба между двете. И в тази борба решаващият фактор са не само политиците, но и самото общество.
Защото бъдещето на една държава се определя не само от тези, които са на власт, но и от това, с което е съгласен народът.
Това е най-големият въпрос, пред който е изправена България днес: Ще свикне ли да се разпада, или ще реши наистина да изгради демокрация?
Автор: Ахмед Чолак – политически анализатор и председател на Сдружението българските бизнесмени и интелектуалци в Белгия
