Всяка година на Илинден /по стар стил/ около стотина работници, служители и ръководители от прочутия Обувен завод „Ильо Войвода” се събират, за да си спомнят славните времена на една от най-големите гордости на кюстендилската лека промишленост.
Точно десет години след „началото на края”, когато един по един всички бяха изпратени на трудовата борса, а сградите на предприятието започнаха да обрастват в бурени, те отново се срещнаха, този път за да отбележат юбилейната 55-годишнина от създаването на завода.
В Кюстендил идваха жени от цялата страна по две основни причини – за дете и за хубави, качествени обувки, припомниха си хората, които още не могат да прежалят своя легендарен завод. Обувки с марката „Ильо Войвода” носеха и хиляди европейски дами, тъй като предприятието изнасяше най-доброто от своята продукция в страни като Италия, Германия и Франция. Нашите обувки бяха модерни и с високо качество, като идваха в Кюстендил високопоставени гости от столицата, Обувният завод беше едно от задължителните места, където ги водеха, за да вземат обувки за жените си, коментираха около трапезите някогашните колеги.
С боновете от масовата приватизация заводът премина в ръцете на Никола Тасев – бивш функционер от високите етажи на местната партийна власт, а практически на неговия племенник Александър Тасев –Остап, разстрелян само няколко години по-късно в колата му на една уличка в тузарската Бояна. След това дейността на прочутия завод тръгна стремглаво надолу и в един момент удариха кепенците му.
Преди няколко години, когато започна голямата бежанска криза, се чуха приказки, че сградите на бившия завод в края на града ще бъдат превърнати в бежански лагер, но това не се случи. Със завода обаче не се случи и нищо друго. И сега той е едно призрачно място, из което сякаш витаят мрачни духове от времената, когато сградата е била затвор, и весела глъч на стотици хора, които по-късно тук написаха най-ползотворните страници на професионалните си биографии.
