Много работодатели упражняват известна степен на „монопсонна власт“
Анализ на гл. ас. д-р Любослав Костов, директор на Института за социални и синдикални изследвания към КНСБ, преподавател в катедра “Икономикс” на УНСС. Изследването предстои да бъде публикувано в реферирано научно издание:
Много работодатели упражняват известна степен на „монопсонна власт“ – тоест имат пазарна сила при наемането на определен вид труд, често на определен местен пазар на труда (работници на дребно в секторът на услугите, например) и могат задържат заплатите под техния принос към производителността (Лиу, 2016). Тази теория предполага, че когато са изправени пред по-високи разходи за труд, работодателите могат да имат стимул да увеличат своите печалби чрез разширяване на производството и заетостта. Така наречените „модели за търсене“ също показват, че при несъвършено функциониращи пазари на труда по-високите заплати за тези на дъното могат до определен момент да бъдат компенсирани от комбинация от намалени печалби, по-ниски увеличения на заплатите за мениджъри или други разходи.
Макроикономическите теории подчертават факта (Браун, 1999), че по-високите заплати не само повишават разходите за труд за работодателите, но също така увеличават потреблението сред нископлатените работници и техните семейства. Ако приемем, че няма големи отрицателни ефекти върху външната конкурентоспособност или инвестициите, такива положителни „ефекти на потреблението“ могат да доведат до увеличаване на съвкупното търсене и заетост. Макроикономическите перспективи показват, че дори ако някои нископроизводителни фирми намалят заетостта или излязат от бизнеса, това не означава непременно, че съвкупната заетост ще бъде намалена.
В своите проучвания Браун (1999), както и Ноймарк и Уошер (2007) стигат до извода, че повечето проучвания до края на 80-те години потвърждават общоприетото мнение, че минималните заплати намаляват заетостта. През 90-те години на миналия век и до днес, емпиричните изследвания все по-рядко успяват да открият значими отрицателни ефекти върху заетостта в резултат от ръста на МРЗ. Това накара литературата да смени дебата по темата и да насочи своето внимание върху алтернативните теории, които обясняват връзката между минималните заплати и пазара на труда.
Кард и Крюгер (1992) успяват да открият емпирично доказателство, че ръстът на минималната заплата не намалява заетостта. Тяхното изследване е важно, тъй като е насочено към наблюдение на нискоквалифицираната заетост в Ню Джърси и Пенсилвания, където стандартната теория би предположила, че спад в заетостта при хората с ниска квалификация би трябвало да има в резултат от нарастването на МРЗ. Всъщност, тяхното изследване не просто показва нулева корелация между двете променливи, а дори на моменти говори за положителна връзка между двете явления. Доказателство за приноса в развитието на теорията за МРЗ на Дейвид Кард е и фактът, че той получи нобелова награда по икономика за 2021 г.
Лиу (2016) признава, че има значителна подкрепа за мейнстрийм хипотезата на конкурентните пазари, която твърди, че ръстът на МРЗ винаги води до по-ниска заетост. Въпреки това, във своето изследване авторът извежда нулева или отново позитивна връзка между ръста на МРЗ и динамиката на заетостта. Дикенс, Махин и Манингс (1994) представят теоретичен подход за анализиране на ефектите на минималната работна заплата върху заетостта. Анализът е насочен към системата на минимални заплати на ниво индустрия, която е действала в Обединеното кралство до септември 1993 г. Докладваните резултати не са в съответствие с ортодоксалния модел, тъй като предполагат неутрално или положително въздействие на минималните заплати върху заетостта в периода 1978 – 1990 г.
Не липсва и български принос по темата. Манчева и Стаматев (2017) изследват ролята на минималната работна заплата върху икономическото развитие и производителността в България в периода след 1999 г. до 2015 г. Изследвани са корелационните връзки на икономическия растеж, доходите, заетостта и безработицата. Авторите стигат до извода, че въздействието на измененията на МРЗ върху икономическия растеж е неопределено, но със сигурност не е отрицателно. Следователно, ръстът на МРЗ не винаги води до по-висок икономически растеж и активност, но няма вероятност да влоши икономическата конюнктура.
По отношение на България, от наличните статистически данни, не може да се потвърди тезата, че увеличението на МРЗ е довело до намаляване на заетостта или до нарастване на безработицата. Такава взаимовръзка липсва при повече от 80% обяснителна способност на използваните иконометрични модели в различните емпирични изследвания в тази насока за периода от 1997 г. до 2015 г. (Манчева и Стаматев, 2017).
Така например, заетосттта расте с умерени темпове в периода 2006 – 2008 г. (второ тримесечие – предкризисния период) – през същия период расте и МРЗ като най-голямото увеличение е отбелязано 2005 г. – 25%. Тук връзката е права – в една посока (НСИ, 2021). Следователно, може да се твърди дори, че растежът на МРЗ стимулира заетостта.
Ситуацията е обратна в периода след 2010 г., но отново е в една посока, което не потвърждава допусканията на теорията. Когато няма увеличение на МРЗ след 2010 г., заетостта намалява или остава непроменена. В периода от 2011 г. до 2020 г. се наблюдава плавно увеличение на заетостта, едновременно с което нараства отново МРЗ. Следователно през целия период връзката е права (НСИ, 2021). Това може ясно да се види и от паралелното движение на двете криви на Фигура 1, които са една до друга през целия наблюдаван период. По отношение на коефициента на безработица, там връзката също е права, но доста по-трудно може да се направи връзка за разлика от коефициента на заетост.
Нарастването на БВП и на производителността на труда през годините е дало възможност да бъде увеличавана нормативно определената минимална заплата, която има изтласкващ ефект върху средната такава. Този ефект е спорен в икономическата наука, но в условията на несъвършена конкуренция той по-скоро стимулира потреблението. Българската икономика от много години се движи от вътрешното търсене, което е основен двигател на растежа (МФ, 2021). Може да се допусне, че е налице определена зависимост между увеличението на минималната работна заплата и икономическия растеж именно по този косвен начин. Като доказателство за това, може да се посочи Есенната макроикономическа прогноза на МФ от октомври 2021 г. Там се вижда, че за последните години основен двигател на реалния растеж на българската икономика е вътрешното потребление. Ситуацията през 2021 г. е същата, като делът на потреблението като съотношение спрямо общия реален растеж за годината е рекордно висок спрямо целия наблюдаван период (МФ, 2021). Това означава, че политиката по доходите дава директен ефект върху генерирането на по-висок реален икономически растеж през елементите на разходния мултипликатор.
Негативно влияние от повишаването на МРЗ върху заетостта не само че не се установява, но е налице дори стимулиращ ефект. Възможно е това да се дължи на редица други конюнктурни фактори или предприети мерки или политики, но в никакъв случай не може да става въпрос за рисково покачване на МРЗ, ограничаващо възможността за заетост или по-слаб икономически растеж. Подобни твърдения са по-скоро резултат от едностранното тълкуване на МРЗ като разход за работодателя и от гледна точка на т.нар. „разходна конкурентоспособност”, като се пренебрегва фактът, че МРЗ е доход за наемния работник и повишаването ѝ стимулира включването на работната сила в пазара на труда.
С оглед на всичко казано и в светлината на дебатите за създаването на европейска Директива за адекватни и справедливи минимални заплати конкретно за България методологията за определяне на МРЗ като бенчмарк 60% от медианата, не би била подходяща. Това е така, защото медианата в България се изчислява през 4 години и е трудно статистически да се правят необходимите актуализации. По-приемливият вариант за бенчмарк, конкретно за българската конюнктура, би бил 50% от СРЗ за страната. По подходящо е тези съотношения да бъдат адресирани към нетните стойности и на МРЗ и на СРЗ, защото реално те отразяват покупателната способност на потребителите. Като аргумент в тази посока може да се посочи наличието на Европейска социална харта (ревизиран вариант от 1996 г.) на Съвета на Европа. Република България е ратифицирала ЕСХ (р) на 29.03.2000 г., която е в сила от 01.08.2000 г. В чл. 4 на ЕСХ (р) е записано: „Paragraph 1: Wages must guarantee a decent standard of living to all workers. The net minimum wage must amount to at least 60% of the net national average wage.“.
След като се изяснят особености по отношение на крайната цел, то МРЗ би било подходящо да нараства всяка година на базата на т.нар. „household cost of living”, като двете величини се приведат в конкретно съотношение помежду си. За тази цел е необходима предварително изработена потребителска кошница със съответните тегла, като тези тегла да се изработват в по-широки интервали, за да може да се отчетат всички особености на националните култури на отделните страни. По този начин, едно и също необходимо количество калории на ден, би могло да се постигне с много на брой храни и съотношения между тях.
Потребностите на всяко домакинство нарастват с всеки допълнителен член, но поради икономии от мащаба на потребление този ръст е непропорционален. Например, потребностите от жилищно пространство, електричество, хранителни стоки и т.н. няма да са три пъти по-големи за домакинство от 3-ма членове, отколкото за домакинство само с 1 член. В този смисъл, с помощта на скали за еквивалентност, всеки тип домакинство, може да присвоява определена количествена стойност, която да е пропорционална на неговите нужди. Използвайки размера на домакинството като детерминанта, скалата на еквивалентност може да бъде изразена чрез „еластичност на еквивалентността“.
На следващо място, необходимо е да се определи каква част от “household cost of living” трябва да бъде покрита от нетния размер на МРЗ. Целта би трябвало да бъде или нетен размер на МРЗ по-голям от единица спрямо размера на „cost of living” на един член на домакинств.
В крайна сметка натрупаният досега методически и практически опит показва, че „cost of living” е обективно необходимата за даден вид домакинство сума от средства, изключваща появата на тежки рискови ситуации в издръжката на живот, а “living wage” е работната заплата, която осигурява тези средства, в зависимост от броя на работещите и членовете на семейството на издръжка. Следователно, първото понятие е свързано с потреблението, а второто с труда и неговото възмездяване – от тук възниква и въпросът кой труд и каква обществена производителност на труда биха гарантирали “living wage” за всички.
В заключение, емпиричните сравнения по темата показват разминаване със стандартните икономически теории по отношение на влиянието на ръста на минималната работна заплата върху изменението на заетостта. Нещо повече, данните за икономиката на България, също отхвърлят неокласическите разбирания. В този смисъл, все по-трудно е да се анализира връзката между наличието на законоустановена МРЗ и благосъстоянието на съответната държава. Въпреки това, връзката между наличието и размера на МРЗ и намаляването на бедността, особено за работещите бедни и ниско платените работници, е доказана отдавна и в икономическата теория и практика е налице консенсус. Точно поради тази причина е важно да нарасне минималната работна заплата за 2022 г.
