ОТ РУБРИКАТА „СТАНИ АВТОР“

Всяка прилика с действителни събития и лица е изключена

Ако румънския вятър спре да носи зловония от блатата и Русенската зенитна батарея не улавя вече с радарите си облаците кръвожадни комари, атакуващи мирното  ни население, това може да означава две неща. Или е гръмнал заводът за хлор в Гюргево и е обгазил всичко в радиус от сто километра, или е дошла Коледа. Ако откъм селата долитат квичене и касапска врява, ако задимят огньове, над които къкрят чайници с греяна ракия, значи и тая година сме късметлии. Нищо, че в мъглицата над Дунав дебне премръзнал слух за хлор, като ренесансова картина, напомняща за времето на Екогласност. Все неща от миналото, казваш си, и се вглъбяваш в гледката на зимната река. Две – три лодки лениво размазват нереални очертания в кротката вода, дочува се шум  на весла. Никулден е отминал и рибите не искат да скачат в мрежите. Лежат си на дъното и мятат зарове, нагло хвърляйки по едно око към сеира на прасетата.

Ако си имах гадже, в тоя момент вече щеше да е получила колет от родителите си. Няколко буркана свинско, тава със зелеви сърми, туба пенливо добруджанско и поне два литра кайсиева ракия. Щеше да е отоплила кокетната си квартирка  и напълнила ваната с аромат на Зелена ябълка. Щях да покисна в нея  докато кожата на петите ми не изплува на повърхността. После щях да се излегна край масления радиатор по  халат и докато се наслаждавам на прясната кървавица и сочните пръжки,  да дам възможност на възлюбената си да масажира изморените ми нозе. Навън вали, снегът затрупва улици и кахъри, чувствам се спокоен, унася ме дрямка. И не искам и да чуя за песента на капчуците. Искам да трупа, да трупа. Да се събудя в един бял свят, в който всичко ще е прекрасно и чисто.

Стряска ме звънът на телефона. Стискам още миг очи, но колкото и да се старая, видението изчезва. Под клепачите ми остават само размазани спомени и неизпълнени желания. Прогонен от всякъде, студът е свил гнездо в таванската ми стая. Прилепил се е до мен под излинялото одеало и зъзне. Тракаме зъби заедно, а той псува хазаите и Топлофикация. Май каза нещо и за кмета, но нямам време за брътвежите му, старата Нокия звъни толкова неприятно, че тишината е запушила ушите си с някакви стари чорапи. Къде ги намери, ще ми се да я запитам, аз толкова ги търсих…

Преди да реша дали да метна телефона през вратата към стълбището, той млъква изплашено в ръката ми. Синкавата светлинка на дисплея изгасва като душата на отминаващ ден, и ми оставя за размишление надпис „Повикване от скрит номер”

Поглеждам към кристалите по стъклото на малкия прозорец, после към единствения стол и разкривената трикрака маса, която съм подпрял в ъгъла за да не падне. Оглеждам опърпаната покривка с петна от кетчуп и майонеза, неизхвърленият от миналия декември пепелник, (Боже, какъв студ беше тогава) Зървам разтвореното списание с разпилени трохи по него. Чета заглавие: „ Журналистче с вид на педофил интервюира педофил” Омазнени пръсти са откъснали точно онова ъгълче на снимката, където би трябвало да е физиономията на журналиста. Задънена пътека, махвам с ръка и пропълзявам обратно под войнишкото одеяло. Заскрежената възглавница ми убива, някой е разпилял чакъл под главата ми. Там някъде се реят и вегетиращите ми мисли, стремящи се да ме обгрижат. Интересно, че последното за което си мисля е не кой ми звъня, а дали ще ми се присъни отново оная затоплена квартирка и съдържанието на колета.

          – Кой е човекът от снимката? – събужда ме с крясък русоляв мъж с поглед на мъченик. Бузите му не са бръснати поне от три дни, очите му са зачервени, а гласът му стържещо неприятен. – Кой е? Познаваш ли го?

          Тика пред мен изрезка от вестник, на която ром превозва дърва с магарешка каруца.

          – Джак*, ти ли си? – сядам в леглото. Трия клепачи, забърсвам вледенена слюнка от ъгъла на брадичката си, прокашлям се. – Как попадна тук?

          – Дълга история, а и нямам време да обяснявам. Познаваш ли го тоя? – настоява той и пак вре хартията под носа ми.

          – Моите уважения, човече! Голям фен съм ти, но откъде да го познавам?… А и ти нахлуваш посред нощ, така ме стресна…Да се бе обадил преди това…

         – Опитах… – Джак разтревожено оглежда стаичката. Отива до мини прозорчето, опитва с длан да поизчисти зимните рисунки от него, взира се в неоните отвън. – Не си вдигаш телефона.

        – Ти ли звъня преди а-а-а… абе одеве, от скрит номер?

        – Звънях ти от хеликоптера. „Няма връзка с този номер. Моля опитайте по-късно” смешно изимитира оператора той.

        – Трябвало е да летите по-ниско… Ама си понаучил българския. Ех, Джак! Радвам се да те видя, човече!

Посягам да го прегърна, но не си пада по сантименти той. Пита ме за заден вход и авариен изход. Докато топля вода за чай му обяснявам, че нашата архитектура е по-различна от американската. Бог ни е опазил от земетресения, наводнения и урагани. Престъпниците са си построили казина, молове и барове, където законно си ни ошушкват. Не се занимават с кокошкарски работи. Не са ни нужни задни входове и аварийни стълби.

         – Ами ако избухне пожар? – невярващо ме гледа Джак.

         – Къв пожар? Я се огледай. Тук нещо гори ли? Вън е минус 17. Повечето българи са така. А който има пари да се топли, вярвам е помислил и за поне един пожарогасител. Пък и кой не е скачал от втория етаж?

          Засмиваме се. Джак си е все същият патриот, само дето малко е поостарял. Не смея да го питам за жената на живота му, защото той все ги губи трагично. Приличаме си по последното, само дето моята трагедия е, че аз все не я срещам. Тъжно, но такива сме ние, истинските мъже. Самотни войни.

          – Чаят е свършил, има някакво кафе… – бъбря и сипвам в джезвето утайката от няколкото неизмити чаши. В пакета е останала около една супена лъжица, разбърквам и нея, кипвам. Разливам по равно на двамата. Джак отказва бучката захар. Била вредна. Ако всичките ми приятели така я отказваха, на десет години веднъж и аз можех да си позволя да си сваря ракия. Моят гост отпива и се мръщи.

          – Горчиво? – питам го.

         – Силно… – отвръща ми.

          Как силно… Мен само ми пари, даже вкус на кафе не усещам, но мигом си спомням какво пият американците по филмите в половинлитровите си чаши и неволно се засмивам. И Джак се усмихва.

        – Дай да видим отново тоя – пак вади снимката.

         Заглеждам се внимателно за да не го обидя. Човекът е долетял чак от Лос Анжелис да потърси съдействие. Но това което виждам е някакъв ром, който превозва дърва с каруца. Най-много да ги е откраднал от някое сечище, но не вярвам Антитерористичното звено да се занимава с незаконна сеч. По нашите закони той е напълно невинен. Виж, ако беше българин, вече е друга работа…

          – Слушай, Джак… Знам, че не всичко можеш да ми кажеш, но наистина не го  познавам тоя… Какво е направил? Да не е отарашил посолството ви?… Леле, Джеймс Уорлик сигурно е бесен…

        – Не, не. Тоя е свързан с групировка екстремисти, която подготвя мръсна бомба… Очакваме по празниците да ударят и тук, и в Америка.

          – А стига, бе! Джак…

        – Прилича ми на един от спяща индийско – пакистанска клетка със седалище у вас. Но за съжаление ЦРУ са с вързани ръце заради някаква спогодба с Балканите след Косово и Югославия и не можах да събера много информация. Трябва да се доберем до компютъра на тоя и да разберем подробности. Имаме по-малко от 24 часа… Утре е Коледа…

          – Джак… Мисля, че допускаш огромна грешка… Къде у циганин компютър!? Та те не знаят да четат, човече…

         – Не ме учи! – малко гневно избухва гостът ми и разлива кафе върху панталона си. – Това се казва конспирация. Те искат така да си мислите и вие си го мислите. Къде им отиват парите от социалните помощи след като живеят в коптори, не плащат ток и вода, возят се в градския транспорт без пари?… Кажи къде?

        – Не знам, Джак – вдигам рамене и си спомням, че освен наема, дължа на хазаина сто и двайсет лева за консумативи. От тая мисъл ми догарча толкова, че изливам остатъка от чашата в мивката. – Добре, да се поразходим до Селеметя**.

Пътят до гарата е осветен от пращящи от изобилие магазинни витрини. Инак улиците са пусти. Мрачно гледа нищетата от прозорците на изпразнените от години апартаменти, грозно сивеят олющените фасади на панелките. Някак си ме досрамя пред Джак. Добре, че беше улисан в кормуване. С поглед следеше и екрана на GPS –а. От време на време говореше по телефона със своите от АТЧ*** отвъд океана.

След Охлюва****, пътят извива в заснежена серпентина към Международното*****, но малко преди това стръмна павирана улица, по която зиме може да се качи само танк, води до най-горния слой от синьобели, накацали една върху друга къщички. Веднъж стигнал до върха на Мальовица, човек можеше да спре, да поеме дъх и да огледа ширналото се в краката му гето.

Мощният джип пое по наклона спокойно и равномерно. Гумите му стъпваха стабилно, забиваха грайфери в снега и мъкнеха двутонното бронирано чудовище без усилие.

          – Дори не се задъха! – възхитих се аз.

Джак учуден ме погледна. После хвърли поглед към екрана пред себе си и запита:

        – Къде да спрем, става все по-тясно… На картата не е отбелязано всичко, по дяволите!

        – Спокойно. Просто спри някъде. Часът е 4 сутринта, всичко живо спи. Където и да влезем, ще заварим едно и също. Тоя мъж – посочих снимката – може да е всеки един от тия няколко хиляди в махалата. Приличат си като виетнамци. Впрочем – замислих се – има един малко по-нецивилизован начин да получим информация, но като знам моралните ви устои…

        – Кажи, кажи – все повече се изнервя Джак.  

        – Нещо което научих през последните двайсет години… Политиците у нас по време на избори купуват гласове. Можем да ползваме техния опит…

         – Купуват? – разтревожи се Джак.- Става дума за пари, нали така?

           Заговори по телефона, който бе като сраснал с мидата на ухото му.

       – Да… У вас как е?

Не ми отговори, даде знак с ръка да замълча. Няколкото минути тишина се настаниха за кратко в затопленото купе и ме унесоха в полудрямка. Бих разменил таванчето си за тоя джип, бих… Само че аз и таванче нямам, а джипът сигурно струва колкото цели две къщи.

          – Само триста хиляди… Бюджетът ни много е свит по това време на годината… – проскърца със съжаление гласът на Джак.

         – Само?! – подскочих в седалката.

         – Само… Съжалявам… По ми е лесно да поискам споразумение за престъпника и Президентът да го разпише…

         – Ти чуваш ли се какво говориш?… „Само” триста бона – бях готов да избухна, но в смях или в ярост – още се чудех. – За едно разпознаване на мангал в каруца триста… Майко Божия…

          – Съжалявам, човече… Ще опитам пак да говоря с отдела…

          – Чакай! – викнах му. – Успокой топката!

          – Да успокоя кое? – не ме разбра той.

          – Така се казва.

          – Кой се казва така?… Българският ми не е от най-силните…

          – Джак, чуй ме. Ако не ме разбираш, извади лист и молив и смятай. Ще говоря бавно. С триста бона можеш да си купиш място в управата на някой голям град, пристанище, митница или да влезеш в Парламента… Аз ти говоря за десет – двайсет кинта… Айде, трийсет да са. Пък ако искаш после им направи сватба, подари ги на някой детски дом, или си направи вила с басейн. Ха!..  Триста бона, Джак… Това са луди пари за бедна държавица като нашата.

Опитвах се да се усмихна в зеленикавия сумрак на купето, но само уредите ми намигнаха – засияха по-ярко. Джак се умълча, премисляше нещо, пръстите му почукваха нервно по волана.

          – Като летяхме насам минахме над една гора… – най-сетне промълви той. – Гъста гора, с вековни дървета… Живописна река се виеше около нея… От двете й страни стърчаха скали, върховете им сякаш забодени в облаците. Имаше път и малко хотелче. Хареса ми… Някак спокойно и диво, хем далеко от цивилизацията, хем и с наченки от нея… Природата не я е допуснала по-близо до себе си… Хареса ми – повтори. – Знаеш ли го това място?

        – Не се сещам конкретно, но дори да си прелетял над Царските имоти, не са само те!  Ти само реши – толкова села опустяха, ще ти намеря такива красоти, пред които дори имението на Кати Бери ще ти се стори като свинеферма…

         – Хайде бе?!…

Слушалката в ухото му изпука, Джак се вглъби в това, което му говореха, „Копи дет” произнесе отривисто и запали мотора.

          – Какво става? – попитах.

          – От сателита… – задъхано въртеше волана и джипът се измъкваше от преспите в тесните улички. – Инфрачервено сканиране… Бомбата ще избухне всеки момент…  Знам точното място…

           – Джак, да се обадим в полицията – не на шега се изплаших.

          – За толкова кратко време няма смисъл… Само ще увеличим вероятните жертви при експлозия. Дръж се.

Стъпил на магистралата, джипът внезапно ускори. Джак координираше акцията с Ел Ей и хеликоптера кръжащ над града. Пристигнахме до старите складове на Търговия на Едро. Бариерата на входа беше вдигната, пазачът се бе запилял някъде. По плаца цареше небивало за това време на нощта оживление. Бучаха камиони, тичаха разносвачи с пълни с кашони ръчни колички, шляеха се сънени шофьори. Прекосихме  през навалицата и наближихме осветена рампа.

          – Мамка му! – изпсува Джак. – Виж ги колко са нагли. Изобщо не се притесняват.

         С бинокъл разглеждаше сградата в дъното и сновящите наоколо хора.

          – По дяволите! – отново изригна той и извади пистолета си. – Не очаквах и тук да са замесени китайците…

Всичко това ми се виждаше прекалено сложно и невероятно. Целият този голям заговор, за който говореше, цялата припряност и неочакваност на акцията. Събитията, разиграли се пред очите ми от мига, в който Бауер нахлу с неподправената си очарователна арогантност в теснотията на таванската стаичка и ме принуди от негов фен, да се превърна в съучастник и свидетел на цялата тази лудост, ми се струваха невероятни и алогични.

Грабнах бинокъла от ръцете му и го насочих натам, накъдето гледаше. Това, което видях, не ме притесни изобщо. Нямаше никакви терористи. Нямаше охрана с автомати, араби, или чеченци камикадзета препасани със смъртоносни колани. Това беше склад за фойерверки на китайска фирма. Търговци от града и околията зареждаха коли и камиони с кашони от веселите боеприпаси, които американският сателит беше засякъл като особено опасни. Царуваше ведра атмосфера, хората се поздравяваха с настъпващите празници, някой беше отворил бутилка вино, чукаха се и отпиваха сред смехове и закачки.

Канех се да успокоя Джак, когато  вниманието ми привлече магарешки впряг, който тъкмо спираше встрани от склада. От капрата слезе нашият познайник от снимката. Каруцата беше пълна с току що отсечени новогодишни елхи. Ухилих се, но точно в този миг Джак изскочи от джипа и се втурна като обезумял към рампата с насочен пистолет. Иззад зданието избуча хеликоптер и се спусна на 2 метра от земята. От него скочиха няколко въоръжени до зъби щурмоваци и заедно с Джак заобиколиха площадката и закрещяха:

          – Down! … Everybody down! … Nobody move! … Raise your hands and don`t breathe!

Мъжете изумени вдигнаха ръце, някой изтърва бутилката, разнесе се звън на счупено. Китаецът, който беше шеф на склада, се помъчи да каже нещо, но бе повален от Бауер. Опита се да скочи на крака и да обясни, но удар с пистолет по главата го успокои.

Бях слязъл от джипа и наблюдавах втрещен. Събитията се разиграваха с такава бързина, че докато мигна, повечето мъже бяха овързани и на колене. Джак предаваше по телефона последната информация в щаба на АТЧ. Оттам се бяха свързали вече с нашата полиция и скоро се чу вой на сирени. И точно в този миг проехтяха изстрели. В първия момент помислих, че по хората на плаца стреля снайперист от  покривите на съседните сгради, но после осъзнах, че циганинът е запалил десетина пиратки и въодушевено кълчи гюбек около тях. В следващият миг двама агенти се бяха метнали на врата му и го нокаутираха.

         – Аййй… – разкрещя се той размазвайки кръв по лицето си. – Що ма биш ва, бате… Аййй…Нищо не сам виновен ва, бате… Аз само отсякох петнайсе елхи, по пет лева на парче плаща Ван Чо… Нима бий, вааа…

Джак се приближи до него, вгледа се отблизо, после огледа каруцата и пак зяпна разкървавената му мутра. Поседя миг така, след това се приближи до мен и малко смутен запита:

          – Какво всъщност става тук?

          – Ти ми кажи, Джак… – отвърнах му. – И аз знам толкова, колкото теб. Може би разликата е в това, че нещо сте объркали хората и мястото… Тук никой не се кани да прави атентат… То ако смеехме…

Махнах с ръка. Няма да ме разбере, мислех си. И по-добре. Ядем турски домати и гърмим на воля с китайски фойерверки, щото от братска Америка ни спряха заводите от човеколюбие и загриженост – да не се избием по празниците. Щото сега повече от празници нямаме. Не, че ще гръмнем някого в моменти на отчаяние. Не, че ще направим въстание. Ние нямаме дупе за такова нещо, носим души под наем. Не защото сме мишки, не. Харесваме си властта, харесваме си управлението. Нали ние сме си ги избирали… Харесва си ни Родината, обичаме си я. Светът не ни мрази, не сме заплаха за никого. Защо ни е оръжие, защо ни е армия?… Ние сме кротки хора. Като агънца сме кротки… Кротки, Джак. А на теб сценарият ти нещо куца.

 *          Джак Бауер – герой от хитовия US сериал “24”

**          Селеметя      – циганския квартал на Русе

***        АТЧ           – Антитерористичен отряд в сериала „24”

****      Охлюва – пътен възел в Русе над гарата

******    Международно шосе – магистралата от София за Дунав мост и Букурещ

Румен Романов

05.09.2011

                                          Уважаеми приятели! Да ви е честита Преди Коледата!

Пиша ви няколко дни преди това, за да се извиня. Да Ви се извиня, че ви излъгах за 21.12. 2011 год.  Нали помните, че на въпросната дата трябваше да се състои премиерата на сборника ми с разкази „Истината невинаги е червенокоса” Излъгах ви, а вие ми повярвахте, нали? Така се случи, че аз повярвах на Царя на Буквите, Владетелят на Издателския бизнес, единствения и неповторим бард, поет и всепризнат литературовед – Някой си Богданов. Според условието в конкурса му, който спечелих благодарение на вас, мои излъгани приятели, той трябваше да ми отпечата книга. До преди 4 дни в сайта му имаше обява, според която въпросната премиера щеше да се състои. Оказа се обаче, че готово редактираната ми книга няма да излезе, защото ми е била слаба рекламата! Поради липсата на подписка в моя подкрепа от поне 1300- 1400 фена ( толкова гласувахте за мен) – няма да има сборник. Недоумявам защо рекламата на издателски продукт трябва да е моя работа!? Не беше ли по-удачно в условията на конкурса да пише „ Ще се издаде книга на този, който гарантира, че после ще си я  изкупи!”, вместо да обещават издаване (па дори на някакви жалки петдесетина броя?)

           Най-искрени благодарности на редактора ми, госпожа Светлана Йонкова, която даде всичко от себе си, за да я има тая книга! Благодаря, Светле!

          Дължа специални извинения и на господата А. Джамбазки, Р. Райчев, Л. Ганев, В. Топалов, С. Цанев, К. Калудов и десетките други, които ме подкрепиха и без чиято помощ организирането на идването до София на три автобуса и няколко десетки лични автомобила нямаше да се осъществи. Съжалявам, че ви подведох, доверявайки се на некоректни личности, за което всъщност мнозина ме предупредиха!

( Само не казвайте сега: „ Аз казах ли ти!”)

          Извинявам се на всички, които бяха решили да отделят време за посещение на въпросното събитие и ви благодаря!

          Желая ви от сърце весели празници, скъпи приятели! А ако имате някакви допълнителни въпроси, знаете към кого да се обърнете.

                                               С обич и признателност ваш Румен Романов