Любимо Минков е единственият частен галерист в Благоевград. Завършил е телевизионна режисура и е автор на редица документални филми за изкуството.
Никога не е съжалявал за решението да насочи живота си към галерийния бизнес, въпреки че има дни, през които никой не влиза да гледа картини, камо ли да купува.
Пише есета и книги. Твърди, че подчинява живота си на три важни цели – да има дом, да пътува и да събира вдъхновение, което да превръща в естетически символи.
Вярва, че усещането за хармония е в самите нас и около нас и затова не е необходимо да го търсим надалеч...
Трудно ли е да си частен галерист в един провинциален град?
Да си частен галерист в един провинциален град, в който същестува единствено социалистическата галерия от едно време, е трудна работа. За съжаление хората продължават да си мислят, че галерийната работа е това, което беше преди 50 години. Няма такова нещо. Макар че и в тази сфера става онова, което се случва в цялата ни държава. Сякаш чакаме всичко да се срине, да стане леш и тогава държавата и хората ще се сетят, че трябва да се промени самата концепция. Галерии винаги ще има, но е необходимо да променим отношението си към тях. У нас се изкриви представата ни за ценности, което пък рефлектира директно върху изкуството. Не може да нямаш ценности и в същото време да правиш изкуство. Надявам се младото поколение да преодолее комплексите на миналото и на родителите си, защото то има своите нови открития за света, в който живеем, има нови представи, нови впечатления и наред с това, разбира се, и своите собствени заблуди, защото едното върви ръка за ръка с другото. Обиколил съм доста страни и когато отидеш в една Сицилия, например, виждаш, че там, където хората са си запазили ценностите, продължава да има изкуство.
Защо другите европейци са успели да опазят ценностите си, за разлика от нас?
Ами те са били са по-близо до истината, адаптирали са се по-добре към новите реалности. Никога не са си правили илюзии, никога не са хранили демони, не са хранили комплекси. Аз тази година ставам на петдесет и все още чувствам вина защо вместо да продължа семейния бизнес и да се занимавам с фармацевтика, избрах да се занимавам с изкуство, в което няма никаква сигурност.
Българинът днес влиза ли в галерии?
Българинът влиза в галерия, само ако в нея има има столчета и маси с къркане и мезета. Има и много малко изключения, но и тези хора са на изчеване. Преди години имах постоянни клиенти – хора, уважаващи себе си, за които изкуството не е материално, а духовно общение. Те идваха да се запознаят с художниците, да говорят с тях и след това купуваха картина. Допреди години все още се срещаха българи, за които общуването с бохемската среда беше вид развлечение, вид медитация, бягство от делника, но лека-полека и тези хора се дистанцираха. В същото време продължават да се роят адски много „кадърни” художници, които биват изхвърлени по един много злобен начин от пазара. Образователната ни система произвежда кадри, които не са съобразени с потребностите на времето. Буквално баламосват децата да си дават парите да учат, а се оказва, че после няма къде да работят. Така е и при свободните професии, където има пренасищане и в момента тече един много тежък, дълъг процес на отсяване. В същото време ми се струва, че старите персони в изкуството изобщо не искат да пуснат кокала. Във всички творчески гилдии все още същестувавт личности, които са изградени в миналото. Моите уважения за всичко, което са направили, но те не позволяват свежа кръв да влезе в системата. Виждате колко много млади хора заминаха в чужбина и без проблем се реализираха там. А при нас нямат никакъв шанс. В момента у нас институциите пречат на изкуството. Не е нормално бохемата да зависи от администрацията. Това е причината да затворя моята галерия в града и да я преместя в едно от околните села. Най-страшното е, че у нас се демитологизира ролята на твореца, на бохемата, на човека, който се занимава с изкуство.
Днес обаче живеем във време на интернет общуването.
Интернет изобщо не пречи. Той е като библиотека, в която можеш да намериш всичко - има рафт с история, с поезия, с проза, с порнография. Има каквото искаш, въпросът отново опира до вътрешните потребности. Но когато се измориш да висиш пред компютъра, отиваш да видиш очите на някого, искаш да докоснеш някого, да го чуеш - жива реч, жива поезия. И пак стигаме до въпроса за потребността от общуване. И затова създадох галерията, най-вече за ония хора, които имат такива нужди. По едно време даже имах намерение да отворя читалище, но и това се оказа трудна работа в нашата държава. През цялото време ставаше въпрос за финансиране, защото реално каквото и да правех, все трябваше да си бъркам в джоба. Пробвах да кандидатствам по различни европейски програми, но и тук ударих на камък.
Защо?
Аз не спирам да се възмущавам как държавата чрез нейните институции продължава да се облажва от европейските програми. Например всеки ден получавам по пощата предложения за семинари за по 120 лева, за да ме научат как да кандидатствам по тези програми. Тази работа излиза дявол на магаре. Не може ли да ме научат как да си пазя здравето или как да летя с хеликоптер? Ами не всеки може да си позволи 120 лева да слуша някакво обучение. И така, до ден-днешен не съм взел една стотинка от държавата за моята дейност. Когато тръгнах да правя читалището, баща ми беше много лаконичен като ми каза, че трябва да имаш много пари, за да развиваш подобна дейност. Оказа се, че трябва да нахраниш няколко дузина хрантутници чиновници, за да направиш нещо за културата в тая държава. За мен читалището е един от най-благородните начини за развитие на изкуство. Културата не е само крайният продукт, тя се отглежда като малко дете. Читалищата се тия, които възпитават публика. Например в момента се опитвам да реализирам идеята на моя близка, която ми предложи да презентираме опери. Тя има огромна фонотека от опера и е в кухнята на световното оперно изкуство. Помоли ме да намеря аудитория, пред която да представяме на мултимедия оперни произведения. Но пак стигнах до реторичния въпрос – има ли хора, които знаят изобщо какво е опера? Ами как ще има, като никой нищо не прави по въпроса. И точно едно читалище според мен е идеалната форма, в която можеш да възпиташ у младите хора любов към изкуството.
В същото време чалга музиката у нас спечели 3 млн. лв. европейски пари по една от оперативните програми.
Това изобщо не ме учудва. У нас от 20 години се дават луди пари за чалга. Хората са казали, че когато не може да се види логиката, трябва да се проследят парите. Кой дава пари за тая субкултура, която ни връхлетя? Ами държавата. Години наред у нас се плаща за тази музика, в която няма никакви ценности. И естествено, стигнахме дотам да се радваме на турските сериали. Защо? Ами защото в тях виждаме ценности - там я има фигурата на бащата, на майката, има го семейството. Моите уважения, но хората си ги правят много хубаво тези сериали, защото в тях има човещина. При нас липсва човечността, ние я загубихме буквално по най-долнопробния начин. И резултатът не закъсня – простотията завладя хората. И за съжаление, нещата ще стават още по-страшни. Чалготеките са пълни с младежи, защото просто няма къде другаде да отидат. Затова създадох галерията, защото искам хората да имат място, да могат да се срещнат наистина с интелигентни хора, с големи художници, с успели хора в изкуството, да чуят истинска музика, да видят истинска картина, да се докоснат до истински ценности.
Обичаш да казваш, че у нас културата е на ниво пет лева. Наистина ли мислиш така?
За съжаление, заедно със субкултурата у нас навлиза и така наречената консуматорска култура. Изкуството не се прави от богати хора, а от възпитани и образовани богати хора, каквито у нас почти няма, защото у нас просто липсва аристокрацията. Ако вземем за пример Ренесанса в Европа – ами тогава всичко е направено от интелигентни хора, които са имали ценности, които са давали пари, за да се прави изкуство и да остане нещо след тях. У нас няма такова нещо – при нас всичко се свежда до там, да се покажем по телевизията или да демонстрираме, че сме богати и толкова. У нас културата е типова. Никой не иска да направи нещо уникално и различно.
Живеем в трудно време и при средна заплата от 500 лв. трудно човек може да си купи картина.
Имаше една учителка, която преди време си купи картина за 300 лв. и я плати на няколко пъти. Жената дойде в галерията и каза – тази картина е нарисувана за мен. Изплати я на части, достави си удоволствие и беше щастлива. Това е въпрос на потребност и усещане. То е същото като да отидеш на плаж на Карибите за една седмица с любимия си човек. На изпроводяк си взимаш едно камъче от брега и го слагаш вкъщи до най-ценните си вещи. И ако за някой друг това камъче е най-обикновено, то за теб е съвсем различно. По подобен начин изкуството има емоционална стойност и точно затова говорим, когато става дума за култура. Аз лично съм страшно разочарован и изплашен от това, че културата не обръща хората към сърцата им, към душите им, а ги превръща все повече в консуматори. Културата трябва да те връща към сърцето ти и към ценностите ти. При нас това не се случва. Моите деца като бяха малки, докато гледаха по телевизията концерт на Том Джоунс, все ме питаха защо нашите изпълнители не се вълнуват като него, докато пеят. Ами защото когато този изпълнител излезе на сцената, той си изкарва душата.
Интересуваш ли се от политика, гласуваш ли на избори?
От години не съм гласувал, това е моят вид протест към държавата и институциите. Много пъти ми се е искало да се откажа и от гражданство дори. Аз съм адски обиден на онова, което хората наричат държава. Не може да има шест милиона слепци. За последно гласувах, когато се смени системата у нас и гласувах срещу статуквото в името на нещо ново, но после разбрах, че съм станал съучастник на новите илюзии и реших, че повече няма да правя тази грешка. И това ще е така, докато не видя, че моят глас има някаква стойност, има някакво значение за държавата. Още повече, че в нашата сфера не се прави абсолютно нищо. Всичко е катастрофирало - театрите, кината, читалищата. Старите персони са се окупирали и не пускат никой вътре, всичко се прави така, както се е правило едно време.
Много песимизъм има в думите ти, никъде ли не откриваш светлина?
Това не е песимизъм, това е реалността. Хората с истинските ценностти си отиват в буквален и в преносен смисъл. Вече все по-трудно можеш да видиш жив човек, който да не е зомбиран, който да е запазил творческото у себе си. Наскоро се върнах от една разходка в Истанбул и разбрах, че всички, които отиват там се впечатляват най-много от човечността на хората. Къде отиде нашата прословута човещина, къде се дяна? И никой не може да ме убеди, че това е станало случайно. Това стана, защото оставихме културата на автопилот.
