Димитър Димитров и неговата “пехота“ продължават битката с огъня в Невестинските села
8 доброволци жертват живота си, за да спасят две къщи от жестокия върхов пожар в боровата гора между невестинските села Църварица и Илия. Няма как да не споменем и техните имена, а именно – Димитър Димитров, Здравко Велинов, Светлана Стоянова Сашо Шарбанов, Върбан Тодоров, Калоян Христов, Надя и Горан Сечков.
Само преди ден Димитър Димитров пусна във Фейсбук кадри от потушаването на пламъците с обещанието да разкаже за случилото се и то вече е факт.
А ето и пълният разказ на Димитър без редакторска намеса - разказ за случилото се там, за силата на думите, за човещината и още много….
„На втория ден от пожара между селата Църварица и Илия станахме свидетели на човешка драма, която се случва при почти всеки голям пожар, пожарът стана върхов във високата част и се движеше бързо към две самотни къщи, разположени край шосето преди село Илия.
Собственикът на едната къща, млад човек, дотича до нас и развълнуван обясни, че огнените езици се движат към къщата му и вече се виждали високи пламъци. Точно в този момент духаше бурен вятър и обясних, че няма как да влезем в боровата гора срещу тази стихия. Човекът изглеждаше много нещастен и се затича обратно към къщата, за да предупреди съпругата си. Последвахме го, за да преценим ситуацията. Склонът от страната на тези две къщи беше откъм подветрената страна и ситуацията не беше непосредствено опасна, фронтът на пожара беше на около сто метра над двете къщи и напредваше низово към тях. Моите колеги са изключително мотивирани и искаха да ударим фронта в гората веднага, но теренът беше изключително тежък и внезапен порив на вятъра би ни изненадал с върхов пожар и невъзможност за бързо отстъпление.
Оставих хората си (осем човека) на шосето и се затичах към гората над къщата, за да преценя ситуацията. Да, опасенията ми се потвърдиха - сухата борова гора гореше интензивно, огнените езици се катереха по боровете и на отделни места достигаха чак до високите им корони. Не беше безопасно да остана там и започнах да се спускам надолу. В края на гората, до самата къща, хората бяха приготвили няколко кофи с вода, виждаше се стар градински маркуч, само няколко метра, приготвен... Тези приготовления изглеждаха абсурдно жалки на фона на стихията. Все едно някой да е приготвил брадва срещу наближаващ танков батальон, разгърнат в боен ред. Безпомощност – едно от най-тъжните човешки състояния. Вървях умислен надолу, бавно – нямаше за какво да бързам, с наведена глава, когато женски глас иззад оградата ме събуди от това състояние:
- Благодаря за всичко, което правите!
Стопанката на къщата вече беше чула, че няма да пусна хората си в гората и беше наблюдавала как отивам да проверя ситуацията. Вероятно ме беше наблюдавала внимателно как излизам от храсталака и беше прочела по изражението ми, че къщата им е обречена.
Думите ѝ кънтяха като ехо в главата ми. Сблъсквал съм се с чудовищна неблагодарност, мога да напиша хиляди страници истории за неблагодарни. Не хора, а биологичен отпадък. Аз току що бях показал, че няма да спася къщата ѝ, но тя беше намерила сили да ми благодари, че все пак съм дошъл да погледна. Забързах се, а тези думи бушуваха в мен и предизвикваха все по-силен резонанс. Хората ми също ме гледаха внимателно и очакваха да произнеса присъдата. Извиках:
- Бързо! Всички налични шлангове да дойдат тук! Цистерната (8000 литра цистерна, разположена в центъра на селото) да тръгва насам! Преместете машините и отворете място за цистерната! Да влезе в двора, максимално близо до гората! Пригответе и гръбните пръскачки!
Моята "пехота" не чакаше и секунда. Носехме стотици метри шлангове за горски пожари с най-добро качество, старателно подготвени в нощта между двете битки, всеки имаше радиостанция и координацията беше оптимална. Цистерната пристигна точно когато и двете линии паралелно бяха достигнали фронта на пожара. Мощната помпа заработи и живителната течност изпълни шланговете. Ударихме фронта с пълна мощ и започнахме да го ликвидираме едновременно по двата фланга. Още и още шлангове се придвижваха към двете точки и работата вървеше бързо, а двама човека с гръбни пръскачки обхождаха систематично увеличаваща дължината си потушена зона и ликвидираха малки възобновени огнища.
Битката продължи от 14:40 до 21:00 часа. Ако сега погледнете от въздуха тази зона, ще видите как всичко от едната страна на шосето е унищожено от огнената стихия с изключение на две къщи и "остров" от няколко декара гъста борова гора. И ако си мислите, че силата, която е спряла стихията насред това буре с барут са деветима доброволци, ще сгрешите. Спряха я онези думи: „ Благодаря за всичко, което правите!".
А разказът на Димитър за пореден път оставя диря във всеки, който го прочете със сърце и душа, защото спомняйки си за едни от най-вълшебните думички, всъщност можем да променим изхода дори и от такива ситуации.
В случая можем да напишем много, но може би ще бледнее на фона на геройството и помощта, които оказват тези момичета и момчета ежедневно, жертвайки живота и здравето си, за да потушат „пожарът на човешкото нехайство“, който се видя в цяла Югозападна България.
И да, ако някой заради небрежност и варене на буркани е разпалил хиляди декари гори в страната, то трябва да се замисли за последствията, за хората на терен, за домовете, за животите на всички!
Мислете, бъдете смирени и благодарете!!!!
А ето и още от доброто, което съществува:
:
