Взривът във Варна като убийство по сценарий

Снимка: Infomreja.bg

Между литературата и реалността

Гигантската експлозия разлюля блока и стотици хиляди натрошени от прозорците стъкълца заискряха във всички посоки в мрака и се заизсипваха върху паркираните долу автомобили, чийто разноезичен алармен вой наподобяваше тревожен кокоши крясък във внезапно разбунен кокошарник.

Между страница 92 и 94 в повестта „Възмездието ухае в мрака“ зъл сценарий потушава болката от предателството, самотата и тъгата на един лирически герой.

Не за първи път книга „предсказва“ събитие от действителността, проявило се по-късно. Авторите на художествени творби пресъздават на хартия евентуално събитие, което след това съдбата реализира в реални живот. Въображението поражда реалността, а реалността черпи от съзнанието и кръговратът се затваря.

Преди 4 години от печат излиза именно повестта на професор Антони Стоилов, в която, разказано накратко, един изоставен от любимата мъж сънува как би отмъстил за неочакваната раздяла. Творбата не е хорър, а реалистично изображение на любовта, омразата, справедливостта, тъгата, живота след отдадеността и отдадеността като живот.

Експлозията във Варна, инцидент развил се до трагично самоубийство и убийство, връща към онези две страници от „Възмездието ухае в мрака“, които описват как с подръчни средства отмъстителят раздава правосъдие на „жертвата“.

Бившият полицай, чието тяло и дух бяха издирвани, но се оказа предполагаемо овъглен, е героят на новинарските емисии и криминалното разследване – мозък, който решил, че „ако се чуе“, ще е по-лесно в смъртта си да преживееш раздялата.

Героят Димитров и онзи от повестта са еднакво изоставени, еднакво „разстреляни“ след „Напускам те“. Остава действието…

Често хората бъркат, че противоположността на любовта е омразата. Обратното на любов се нарича безразличие, а омразата е категорично друго чувство, което води до физически прояви.

В повестта на професора четем: Спрях асансьора два етажа преди последния. Нарамих отново кашона и тръгнах. До последния етаж стигнах по стълбите. Оставих кашона пред вратата на сто деветдесет и първи апартамент. С пяна уплътних вратата от четирите ù страни. После от вътрешния джоб на якето си извадих нож. С остриета от двете страни, специално наострен за случая. Насочих върха му към долния ляв ъгъл на входната врата и натиснах. Вратата, естествено, поддаде. Многопластов шперплат с пресован картон върху него - това са огромната част от вратите на жилищата, в които живеем. След по-малко от пет минути кръглата дупка в нея с диаметър от два сантиметра бе готова. Бръкнах в специално направения прорез в долната част на кашона и напипах маркуча. Със сила напъхах около петдесет сантиметра от него в дупката, която издълбах - нямаше никакъв луфт, дупката се получи идеална, стегна маркуча. След това спуснах ръката си в специално направения от мене разрез в горната част на кашона. Напипах крана. Започнах да го развивам бавно. Бутилката, която купих от промишления пазар и напълних още същия ден, започна да прехвърля тридесетте си литра газ в сто деветдесет и първи апартамент. Оставих кашона така допрян до вратата, че да заслони маркуча, влизащ в нея. Отстрани изглеждаше просто като кашон, оставен пред врата на апартамент. Взех ножа и флакона с пяна и тръгнах по стълбите надолу. Минах обратно плътно до стената на блока и отворих багажника на колата, която се губеше под короната от клони на дървото до паркинга. Поставих ножа, флакона с пяната и ръкавиците в специално подбраната за целта картонена кутия за обувки. След петдесет-седемдесет километра по пътя оттук нататък щях да намеря подходящи места да разкарам съдържанието на кутията и нея самата от себе си. Пуснах капака надолу, седнах зад волана и зачаках. След около четиридесет минути поех към телефонния автомат на тротоара. Откачих слушалката и набрах джиесем номер с много осмици. Стандартното туут-туут-туут настойчиво подканяше някого от тримата обитатели на сто деветдесет и първи апартамент да чуе телефонния звън.

Както се казва „перфектното убийство“ – ... Добре, че ключът за лампата бе ниско и след секунда го усети под пръстите си. Натисна. Ослепителната светлина от тавана предизвика друго, несравнимо по-мощно и огнено сияние, което заслепи очите му и за хилядната част от секундата живот, която му остана, можа само да усети как топлинен ад обгръща тялото му изпод изпарилите се вече от жегата над него завивки. Лумналото огнено кълбо погълна писъците на Цветомира и Джоана, светкавично пропълзя по коридорите, с ужасяваща мощ нахлу във всяка от стаите и с оглушителен тътен изхвърли вратите и прозорците на апартамента навън. От празните им рамки изригнаха огнени кълба. Гигантската експлозия разлюля блока...

Еднаквостта на действията между „героите“ се усеща зловещо и във Варна. Съседи, най-важните информатори, споделят, че чули шум от дрелка посреднощ. След това следва взрив.

„Те се караха, тя имаше ограничителна заповед, той изнасяше и внасяше багаж“…

Е, „този товар“ бил бутилки с газ и бензин, а как се е случило оттам насетне – само загиналият знае.

Дали е чел книгата – вероятно не, но как една идея стига до два различни мозъка, попитахме Антони Стоилов, който сподели, че се поставил на мястото на героя си и размишлявал как да отмъсти. Нито има боеприпаси, нито има достъп до динамит, но! навсякъде има газ, с нея готвим, с нея се движим…

Авторът отбеляза, че като средностатистически зрител не е подминал новината за взрива и щом чул за мощната вълна, изпепелила до разтопяване всичко, си казал: „Газ е!“. Защото авторът „играл този мач“ вече във въображението си.

А какво води до тези действия, завършваме разговора си с професора, отговорът е „между отчаянието и злобата“.

„Разсъждавам, анализирам защо полицаят е направил това. Фактор е „изоставянето“, не е задължително да си луд, за да отмъстиш“, казва Стоилов.

Мъжът е на 66 години – накъде оттук насетне за човек, избрал да върви по пътя с друг и единствен за него. Това не е оправдание, а теория за отчаянието и злобата, довели до разрухата.

В българската криминална история подобно самоубийство досега не е реализирано, но в книгите има още много идеи.

Преди 20 години в „Двестагодишен човек“ идеята за тъчскийн на врата бе само на филм, което доказва теорията, че авторовото въображение оживява.

 

КОМЕНТАРИ

део19:28 - 08.02.2020
Абе не,разсмивайте хората,с,тези сравнения!
Код за сигурност, въведете кода ae5
loading...