Старата слава на Неврокоп

Кинооператорът

„Какво знаят сегашните младежи?!“ С този реторичен въпрос започва разказа за своя живот преминалият 90 – те години бай Стоян Кирев. Държелив човек, той не се дава на много от младите. И защо не, когато и на тия години може да се качи от Гоце Делчев до Попови ливади пеша! Всеки понеделник и петък, след като свърши ежедневните си ангажименти, сред които основният е да отиде до старата къща, за да нахрани кокошките, той обикаля от край до край пазара. Обича да разговаря с хората, а и те му се обаждат, защото е добър събеседник и майтапчия. С желание отива и до селата, където е работил на младини. Там по-възрастните също го познават и веднага го наобикалят, да го поздравят и да се пораздумат с него.

Дълги години бай Стоян е бил кинооператор в Гоце Делчев и селата наоколо. Останал много доволен от професията си, макар че я избрал съвсем случайно. Веднъж, както косял ливада, видял по пътя да върви човек, натоварен с нещо, което предизвикало интереса му. Попитал каква е „тая машина“ и разбрал, че е грамофон. Човекът му разказал, че прожектира филми, но за да привлече вниманието на хората, първоначално пуска грамофона, да се вдигне аларма. Така Стоян Кирев научил за професията на кинооператора и си помислил, че тя е тъкмо за него. Той  имал вече занаят, бил шивач, но след боледуване от пневмония и туберкулоза в казармата, преценил, че му е нужна друга работа. И след едномесечен курс в София вече бил кинооператор. Работата не го затруднила, защото като войник служел в свързочни войски и имал известни технически познания. 

Най-ярките му спомени са свързани с прожекциите в село Ковачевица. Точно тогава, през 1955 година, пуснали тока в селото.  Към едната новост се прибавила и друга - подвижно кино! Радвали се хората в селото, които по онова време били много, повече от 3 000 души! Всеки искал „да гледа кино“ и интересът към него бил много голям, стигало се до блъсканици пред входа на читалището. Билетът тогава струвал 10 стотинки, но имало хора, които дори и толкова не можели да отделят. Изходът бил един – вземали от полозите кокоши яйца, давали ги на магазинера, който веднага им осигурявал така нужните стотинки. Прожекциите за възрастни били в събота вечерта, а за деца – в неделя. Всеки неделен ден свещеникът биел камбаната в 12 без десет и точно в 12 прожекцията започвала. 

Подобна била еуфорията и в останалите села на околията. До Лещен и Горно Дряново карали киномашината с кон, а ролките операторът често пренасял на гръб. На собствен ход стигал до селата Корница, Брезница, Лъжница, Дъбница. Случвало се да отиде до Ковачевица и да се върне оттам пеша за един ден, защото трябвало да се грижи за децата си. Жена му  работела в кравеферма и тръгвала много рано за сутрешното доене.

Прожекциите ставали в читалищата или училищата, а нерядко – и на някоя поляна, например при  горските работници в Беслет или при трудоваците на Чифте чарк, Мишева поляна и край Доспат, когато се  строяла язовирната стена. „ Опъни чаршафа между два бора и готов подвижен екран!“ – смее се бай Стоян. Така бил прожектиран българският  филм „Героите на Шипка“, индийският „Бродяга“ , турският „Реката“… Това били първите филми, които хората в Ляски, Ковачевица, Дряново, Лещен, Средна видели и така разбрали  какво е кино.

Много са премеждията, които пешеходецът кинооператор имал през годините. Едно лято, крачейки по прекия път от Огняново за Ковачевица, той чул съскане и  видял на пътя купа змии. Разгонил ги с тояга, защото трябвало да мине точно край тях. Зимъс се случило да види вълци, друг път – мечка. Не липсвали и неприятни срещи с кучета. 

Не са малко спомените на бай Стоян и от прожекциите в града. В лятното кино се събирали по 1000 души на представление. Понякога изгасвал токът или се скъсвали лентите, а хората били нетърпеливи, викали, тропали, ругаели… Нямало как, той и  сменникът му Марин Маринов изтърпявали и това. Годишно прожектирали по около 50 филма, които получавали като колети и после по същия начин препращали към други градове и села.

„Спомени, спомени… “ – въздъхва бай Стоян и този път се пренася още по-далече във времето, когато всеки ден идвал  от родното си село Средна до града, за да посещава училище, и пак така се прибирал. Пътят му минавал край шивашката работилница на майстор Игнат от Огняново. След училище по цял час стоял и гледал как майсторът шие. Тогава решил и той да стане шивач. Съобразил се  с това, че в селото му имало двама обущари, но нито един шивач. Изпълнил решението си и първият човек, на когото ушил панталон, бил баща му. После започнал да шие ризи и костюми. Две години работил във военна шивалня, докато дошло време да отиде войник. Сега вкъщи има две шевни машини и макар че вече трудно вдява иглата, все още зашива по нещо, когато се наложи. 

Стоян Кирев отдавна е наясно, че парите не са най-важното в живота. Пенсията му е малка, но той изобщо не коментира това. По-важното е, че никога в живота си не се е предавал, бил е упорит и трудолюбив. За да подпомага семейството си, е гледал до четири крави. В продължение на 60 години е бил активен член на туристическото  дружество в града. „Движението ме спаси“ – споделя той. Гордее се, че е бил в Москва и Ленинград (днес Санкт Петербург), в Гърция, пет пъти в Турция, а за Македония казва, че там и камъните го познават. Но това, което най-много стопля душата му, е, че през годините при различни обстоятелства е успял да спаси живота на трима души!

Стоян Кирев – един обикновен човек. Взрем ли се обаче в живота му, ще открием достойнствата на  истинския българин!

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2xd

FACEBOOK