История с чуден край
Виктория Пингова, 17 ч., Гърмен
Започнахме да обикаляме по магазините и да търсим подходящите играчки за децата от дома. Те бяха толкова красиви и спокойни деца. Не мога да повярвам как една майка би оставила детето си на произвола на съдбата, но това не е от значение, затова сме ние с Клаус, да бъдем родители на всички тях. Понякога мисълта за тези невинни същества, останали сами на Коледа ме натъжаваше. С Клаус имаме връзка от година, но никога не сме си говорили за това да създаваме семейство заедно, а и мисля, че е все още рано за такива прибързани решения. След като набавихме играчките за децата, върнахме отново у дома. Там ни чакаше моята така обичана майка Тереза, която щеше да ни помогне да сготвим ястията за бедните хора. Някак винаги ми се е искало да приютя вкъщи всеки бездомен и гладен човек по улицата, но уви това е невъзможно на този етап.
- Здравейте деца. Как мина пазаруването? Успяхте ли да купите играчки за малчуганите?
- Да, мамо. Купихме най-красивите кукли, пъзели, конструктори и какво ли още не! Надявам се децата да се зарадват и да усетят коледния дух.
- О, за малко да забравя! Това е за теб от мен и Клаус. – казах и подадох на майка ми една малка червена кутийка. Знаех колко тя обожаваше колиета и затова с Клаус решихме да и подарим едно, наподобяващо това, което и бе подарък от баба ми. Баба ми много е обичала мама и затова преди да почине и е завещала колие със синьо диамантено топче в средата, но за съжаление мама го загуби преди няколко месеца и затова решихме да я изненадаме и без това прави много за нас, а и за това е Коледа все пак.
- Това да не би да е...
- Да, мамо. Точно това е. Знаех колко тъжиш по изгубения подарък от баба и решихме да направим същия. Постарай се да не го губиш този път, хаха.
Мама също се засмя. След това всички се заловихме за работа.
24.12.2014 година
Бъдни вечер е! Ах, откога чаках този миг. В нашето семейство имаме традиция, според която всяка година на Бъдни вечер се събираме у дома и всеки член от семейството носи по някоя домашно приготвена гозба. Тази година реших да направя пай като този в приказката Снежанка и седемте джуджета. Когато бях малка това ми беше любимото детско филмче. Обожавах да наблюдавам Снежанка как готви за седемте джуджета и си обещах, че един ден аз също ще готвя за тези, които нямат възможността да го направят. Коледния дух в моите очи олицетворяваше красотата в това да вършиш добро. Именно поради тази причина преди 2 години открих работилницата и започнах да изработвам подаръци за децата от дома. Може би се чудите защо точно те са ми на сърце, ами просто е.
Преди години аз също бях част от този дом, докато Тереза и Патрик не решиха да ме осиновят точно на Коледа. В началото им бях ядосана, задето са ме отнели от моите приятели в дома, но с течение на времето осъзнах как всъщност са ми помогнали. Нека се върнем към нашата Бъдни вечер. Всички бяхме насядали около масата, камината гореше, а отвсякъде се носеше ухание на топла и вкусна храна. Дядо, бащата на мама, обичаше да ни разказва истории от неговото детство. Обожавах да го слушам. Някак си заедно с него изживявах детството, което никога нямах. Когато нашите ме осиновиха, вече бях навлязла в тийнейджърските си години. Вече бях изгубила детството си. Не съжалявам, че така стана. Запознах се с толкова много деца в дома, с които до ден днешен си говорим, излизаме и се виждаме по празниците. Джесика беше една от най-добрите ми приятелки в дома, с нея споделях всичко. Първата, любов, първото гадже, дори след като ме осиновиха не спрях да и пиша писма и да и разказвам за своят така интересен живот. Джесика беше с 3 години по-голяма от мен, което я правеше на 23, а мен на 21. Още като излезе от дома, Джесика се омъжи за Джейкъб. Той беше нейната детска любов. Преминаха през страшно много раздели и събирания, но това вече е друга история. Нека отново да се върнем на нашата Бъдни вечер. В нашето семейство имахме още една традиция. На 24 срещу 25 всички чакахме часовниковите стрелки да ударят 12 часа, за да може всички заедно да си разменим подаръци. Отдавна не вярвах в Дядо Коледа. Това натъжаваше моите осиновители и затова те измислиха тази традиция – да стоим всички заедно до 12, за да получим своите подаръци.
00:00 часа на 25.12.2014
И ето, че полунощ настъпи. Ако някой можеше да ни види отстрани, със сигурност щеше да ни се възхищава. Целият род Грей застанал пред едно голямо, красиво коледно дърво украсено с ръчно изработени играчки – спомням си как, когато бяхме малки с моите братовчедки, нашите ни караха да развиваме въображението си и да създаваме играчки за коледната елха, които играчки използвахме всяка година и добавяхме нови, естествено. Дървото, което използвахме за елха, го бяха сели моите родители преди години. То имаше определена височина и не растеше повече, отглеждахме го в саксия. Всяка година най-малките членове на семейството се заемаха да го украсяват, използвайки своето креативно мислене. Тази година честта се падна на Мия и Амбър. Те бяха дъщери на сестрата на мама и бяха изключително красиви близначки с няколко часа разлика между ражданията им. Разменихме си подаръците и всеки се оттегли в своята стая. За съжаление Клаус не успя да дойде, понеже техните го извикаха в неговият град Бисквитоландия. Знам какво ще кажете, това звучи смешно и нереално, но е истина. Клаус живееше в това малко, но истински красиво градче.
На сутринта, когато се събудих, намерих до леглото си една подаръчно опакована кутия. На нея имаше бележка, която гласеше „ Извинявай, че не успях да дойда на коледната вечер, скъпа. Обещавам да се постарая да дойда при разнасянето на подаръците за децата. Надявам се с този малък подарък да се реванширам. Само твой, Клаус ❤️“. Когато прочетох бележката, очите ми едва не се насълзиха. Клаус винаги е бил толкова мил и грижовен. Беше ми любопитно да разбера какво има в кутията затова започнах нежно и внимателно да я разопаковам. Когато отворих подаръка си, открих вътре една красива сатенена рокля, средна по дължина, с паднал гръб и тънки презрамки към нея имаше и едни сиви, брокатени токове. Ах, Клаус, ще ме побъркаш. Колко ли е похарчил за това. Той знаеше, че мразех да получавам скъпи подаръци и въпреки това постоянно ми правеше такива. Под всичко това имаше още една бележка „ Знам, че в момента въртиш очи и се ядосваш на скъпият подарък, но ти го заслужаваш, скъпа. Погледни какво има под бележката.“ Когато повдигнах бележката, под нея стоеше един чисто нов четец, който по мои изчисления, бе излязъл тази година. О, колко обожавах да чета книги. Само в тях откривах утеха и спокойствие. След като приключих с разопаковането на подаръка, реших да се преоблека и да се захвана с разпределянето на подаръците. Имахме три категории – подаръци за най-малките, подаръци за децата от 7 до 10 годинки и за тези, които са от 10 нагоре. След като с мама разделихме подаръците по категории, ги натоварихме в колата и ги закарахме към дома. Виждайки ни, децата започнаха да пищят от щастие, да ни прегръщат. Обожавах този момент от годината. Да видиш смеха в очите на тези така измъчени деца, беше истинско щастие за мен. Всяко дете получи своя подарък и всички седнахме да ядем торта. Докато се хранехме, с децата си говорихме за техните мечти и всички казваха, че някой ден искат да са като мен. Не издържах и се разплаках от щастие. Тези деца бяха способни да накарат и най-злобния и намръщен човек на планетата да се усмихне. Техният смях беше като лек срещу моите мъки и тревоги и затова обичах да ги посещавам често. След като приключихме в дома се запътихме към мястото, на което се събираха бедните по празниците. Там обожавах да ходя също. Да видиш група хора, които си нямат нищо, да се събират и да намират свои начини да се развеселяват, бе нещо удивително. А усмивките на лицата им и сълзите в очите им, когато им носехме храна, бяха изключително красиви. Обожавах работата си. И искрено се надявах след време да мога да помагам на все повече хора. Когато се прибрах, реших да си почина малко и незнайно как съм заспала. Когато се събудих, мама висеше над главата ми и се опитваше да ме събуди, шепнейки името ми, за да не се стресна. Когато вече бях напълно будна, тя ми каза да си облека роклята подарък и да сляза долу. Приготвих се набързо и слязох долу. Мама ме чакаше с една превръзка за очи. Когато я погледнах учудено ми каза да не задавам въпроси и да и се доверя. Сложи ми превръзка и ме поведе през трапезарията ни, където спряхме. Махнах превръзката си и пред мен се откри един самолет, на който имаше надпис, който гласеше „ Ще се омъжиш ли за мен, скъпа?“. Докато стоях и гледах с недоумение, отнякъде се появи Клаус, който застана на едно коляно пред мен с пръстен в ръка. О, боже, това наистина ли се случваше или просто сънувам – казах си аз.
- Ще се омъжиш ли за мен? – попита Клаус, а аз със сълзи на очите му отговорих с Да. Това изживяване бе ново за мен. На този ден преди 1 година се запознахме, а година по-късно вече съм негова годеница. Това беше истинско чудо за мен. Коледната магия наистина съществува и точно в този миг я усетих и аз. Плаках и се смеех от щастие. На това му викам аз Коледно щастие.
