Стига от Кюстендил до София пеша, за да учи
Днес - 29-ти септември, се навършват 61 години от смъртта на един от знаковите художници в България - Владимир Димитров - Майстора. И до днес картините му остават истински празник за сетивата.
Изключителен - това е думата, с която в Шишковци описват Майстора, най-яркото и самобитно явление в родната живопис. Гений без ателие - вълшебник, способен да създава красота с едно движение на четката и да се раздава на всеки, изпаднал в нужда.
Израснал в жестока бедност, принуден да напусне училище, за да работи, попада в Кюстендилския окръжен съд като писар благодарение на калиграфския си почерк. Там забелязват таланта му и изпращат негови картини в рисувалното училище в София, а директорът му - проф. Иван Мърквичка, отсича: "Момчето е огромен талант". За жалост, без възможност да заплати таксата за обучението си. Намесва се съдбата. И добрите хора.
Съдии, адвокати и общественици събират необходимата сума в Кюстендил, а Владимир Димитров тръгва по пътя, който ще го направи истински Майстор.
"Когато е разбрал, че са го записали да учи за това, за него идва като много приятна изненада. Вдига се и пеша отива от Кюстендил до София - над 80 км. Тогава негови приятели съвременници са го питали: Абе Владо, ти от радост, че са те записали да учиш, ли вървя пеша до София? Той отговорил: От радост, но не само. Моят морал не може да ми позволи парите, които хората са ги извадили от джоба си, за да уча, да ги харча за транспорт", разказва уредникът на къщата музей "Владимир Димитров - Майстора" Кирил Иванов.
През целия си живот живее като аскет. Не купува собствен дом. Целият му багаж се събира в сандък, запазен в стаята му в Шишковци, а единственият предмет, с който не се разделя приживе, е тамбурата - най-ценното му притежание.
"На млади години даже той е бил привързан повече към музиката, отколкото към рисуването. Страстта му към живописта не отхвърля музиката. Ходи някъде сред полята, сред градините, рисува. Привечер, когато работният ден привършва, слънцето клони към залез, прибира се към квартирата, поизмива се малко, взима тамбурата и отива на мегдана. Сяда там с шишковчани около него. Той свири, пее, всички останали пеят. Така са живели тогава", допълва уредникът на музея.
Това е времето, в което избира и своите модели. Много моми са искали да ги рисува. Той обаче ги е подбирал внимателно и винаги казвал: "Рисувам само когато видя нещо интригуващо".
"Като отида в село, гледал съм да предам в девойките това целомъдрие, тая духовна чистота, както и външна красота".
Миланка Димитрова е една от мадоните на Майстора. И макар днес да е на 97 години, пази ясен спомен за срещите си с художника.
"Ние бяхме съседи и той взимаше вода от нашия бунар. Всеки ден разговаряхме и той ми вика: Много искам да те нарисувам, ама си мъчна за рисуване. Но един ден дойде и вика: От цялото село търсим много млада майка, но няма такава - съгласна ли си с твойто братче да те нарисувам, ама картината ще я нарека "Майка". Казах му, че нямам нищо против. И той набързо направи скица с молив. Показа ми я, също като картината. Обаче детето не мирува, плаши се от него. Той вика: Малкият не може да ми позира и си отиде. Един път вземах вестник "Звезда", кюстендилски - гледам същата картина, пише на Владимир Димитров - Майстора - най-успешната картина", разказва Миланка.
Павел Димитров - другият брат на Миланка, също помни Майстора.
"Мен искаше да ме рисува, когато бях много малък. Обаче аз не разбирах значенията толкова на неговото изкуство и бягах като дивак. После той си намери много модели и с мен не се занимава повече", допълва той.
