Преди години ми хрумна идеята за авторство на филм, чиято тема са селата с музикални имена в България. Разрових се, разтърсих се, открих една дузина имена, идеята ми се струваше много интересна, особено от гледна точка на етномузиколога, тогава си мислех – не може в село, чието име е Певец или Певците да няма действително певци. Не се оказа точно така, но историята с имената на тези села е любопитна.
Първоначналните ми планове бяха да се опитам да уловя музиката и ритъма на тези „звучащи” села, при това на няколко нива – ритъмът и музиката на деня: всекидневието и празника в селото; ритъмът и музиката на живота; личната музика на отделния човек – любима, сантиментална, значеща. Сигурна бях обаче, че не може в тези села хората да не са музикални, да нямат отношение към музиката, да не се разпознават и идентифицират чрез звучащото име на селото си. И тръгнах по следите на музикалните имена – Пайдушко, Певец, Певците, Песнопой, и още едно село Песнопой, Свирачи, Свирково, Свирчево, Ръченица, Гайдари, Игралище, Свирци, Кръшно. Разбрах, че всъщност с изключение на Игралище (старо име Игралища), Свирци (старо име Свирците) и Кръшно (което пък е сравнително ново село, създадено през 1882 г. с това име), всички останали села са носели турски имена и музикалните имена, на които аз толкова разчитах за идеята си, са измислени от някого и са част от някаква политика...
Така стигнах до не един и два документа, чрез които може да се проследи промяната в имената на селища в България, носещи повтарящото се заглавие Списък на населените места в Царството. Преброяване на.... и тук поставена съответната дата, например 31 декември 1934 г. През 1901 г. в Царство България е приет Закон за административно-териториално деление на страната, след Балканските войни обаче определени села се присъединяват, а други села България губи след 1919 г. като резултат от Ньойския мирен договор. След 19 май 1934 г. се закриват окръзите и на тяхно място се създават 7 области и само за 2 години – 1934-35 г. са направени 1701 преименувания на населени места.
Важна роля в моето „разследване” изигра едно малко книжле, наречето „Списък на преименуваните градове и села в Царство България”, с подзаглавие (с по-ситен шрифт) „от турски на български, според най-последните официални сведения на Министерството на вътрешните работи, Дирекцията на статистиката и държавен вестник, до края на месец септемврий 1935 г.” (издание от октомври 1935 г.) В краткия му предговор се изяснява мотивът за извършваното преименуване: Вече е минал повече от половин век от Освобождението ни, а от 5638 населени места около 45, 65% имат турски имена. От време на време са извършвани преименувания по инициатива на отделни села или градове, но голямата част от селата си остават със старите турски имена. „Прекръстването им с подходящи български имена”, четем в Предговора, „ се налагаше още повече и затова, че на новите поколения, отдалечени доста от епохата на робството и нямайки понятие от турския език, тия имена звучаха странно и съвсем чуждо за българския език.” Оказа се, че по-голямата част от търсените от мен села са преименувани с Министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август 1934 г., и именно нея споменава издателят на „Списък на преименуваните градове и села в Царство България”, окачествявайки преименуването като осъществяване на „въжделенна национална мечта”.
Ето всъщност какво открих за „звучащите” села в България.
Село Пайдушко, общ. Търговище, обл. Търговище, носи името Кьочеклер или Кьочаклар, което на турски означава „юнаци”, до 1934 г., когато със споменатата Министерска заповед е преименувано. Жителите му са основно турци и по-малко роми. Не открих информация за музика в това „хороводно” село, нямат фолклорна група.
Село Певец, общ. Търговище, обл. Търговище, се намира се между Търговище и Велики Преслав, на по около 10 километра от двата града, което до 1934 г. и Министерска заповед 2820 се казва Ашиково. Певци май няма в това село, но попаднах на информация за 90-годишен дядо гайдар, който до скоро свирел на празниците на селото.
Село Певците, общ. Карлово, обл. Пловдив, е село в България от 1885 г. след Съединението и през 1934 г. е преименувано от Ашикларе на Певците. Легенда разказва, че по време на Османската империя тук живее местният бей, който отглежда магарета. Музиката в село Певците може да се чуе от ромите, а те, знаем, и пеят, и свирят, и танцуват.
Село Песнопой, общ. Кърджали, обл. Хасково, е в границите на България от 1912 г. и старото му име е Ашиклар. С Министерска заповед 3775, обнародвана на 7 декември 1934 г. името му е подменено. Тук музиката е само онази на живота и на работното всекидневие – към 2009 г. там се водят 6-8 жители, сега живеят 3 семейства, които гледат 200 овце и 70 говеда, а до тях се стига по черен път, който е на 3-4 км от с. Русалско, което пък е кметството за още 5 подобни „села”...
Село Песнопой, общ. Калояново, обл. Пловдив, до 1934 г. (същата Министерска заповед 2820) се нарича Чукурлий. Това е името и на прохода, образуван от река Стряма, между Същинска Средна гора и Сърнена Средна гора. В това село музиката е жива, има песнопой, има фолклорна група, която поддържа градицията. Легенда разказва за девойката Яна от това село, която надпявала славей.
Село Свирачи, общ. Ивайловград, обл. Хасково, е село в Източните Родопи, разположено на около 3 км западно от българо-гръцката граница, до която водят само черни пътища. Селото влиза в границите на България през 1912 г. Старото му име, подменено през 1934 г. е Зорназан, Зорнозан или Зорлузан – това са фолклорните версии на името му. Според местните наративи, етимологията на Зорназан или Зорнозан е свързана с трудното обработване на земята, а името Зурназен се обяснява със свирачите на зурни, каквито в селото е имало. До Балканските войни в селото живеят основно с турци и гърци. През 1914 г., според подписаната спогодба между България и Турция за размяна, гръцкото и турско население напуска селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия, затова и настоящите жители на селото са известни като потомци на т.нар. „малоазийски българи”. Завръщането в България в спомените на местните хора е описано така – след като се качват на един от корабите, мъжете изхърлят фесовете си в морето, което почервеняло... Някои от бежанците се заселват в Бургаско и Варненско, други кораби акостират в Дедеагач (сред тях и свираченци) и пътуващите с тях се заселват в Беломорска Тракия. След края на войната настанените в Беломорска Тракия (тогава българска) се заселват в района на настоящата община Ивайловград. Село Свирачи е едно от селата, в които идват малоазийските българи. Свирачи в село Свирачи обаче няма (като изключим акордеониста, който свири и на йоника, и тъпанджията), но песни и певческа група има, дори в началото на 60-те години на ХХ в. има голям хор, изпълнявал местни и обработени песни.
Село Свирково, общ. Симеоновград, обл. Хасково, е село в България от 1885 г., чието име е Дюдюкчелии, преименувано с Указ 462, обнародван на 21 декември 1906. Преди Освобождението населението на селото е почти изцяло турско и самото село е разположено в по-източна посока от настоящото си местонахождение. Впоследствие турците се изселват и продават земите си на безценица. От съседните села идват българи, установяват се в Свирково и по този начин етническият облик на селото се променя, единствено топоними напомнят за онова време – например местността „Джамията”. И тук, като в Свирачи, няма свирки, а само баби, които пеят тракийски песни. „То си е така от край време” – ми казаха.
Село Свирчево, общ. Антоново, обл. Търговище, носи името Чалджи кьой, до 1900 г. спада към селата Стеврек и Греевци, преименувано на Свирчово през 1934 г., а името Свирчево е уточнено без административен акт през 1956 г. Днес селото се състои предимно от преселници, старото местно население се е изгубило, а с него и местната музикална традиция.
Село Ръченица, общ. Котел, обл. Сливен, през 1880 г. е махала към с. Копилово, името му до 1934 година е Кючеклари (Кьочеклари). Признато е от махала за село с Указ 2294, обнародван на 26 декември 1978 г., а на 10 август 2006 г. отново му е върнат статут на махала към село Зайчари. През 2006 г. населението му е 6 души. При последните ми опити да установя връзка с това село или махала, ми казаха, че е „закрито”. Явно могат да се закриват села, особено като няма не само кой да играе ръченица, а изобщо да живее там.
Село Гайдари, общ. Трявна, обл. Габрово, е носело името Олани, преименувано с Указ 48, обнародван на 9 май 1951 г. В опитите ми да открия някакво музикално присъствие в това село (махала), стигнах до ЕСГРАОН Габрово, откъдето разбрах, че там днес вече няма никакви жители. Както в с. Ръченица, в с. Гайдари вече не живее никой...
Село Игралище, общ. Струмяни, обл. Благоевград, е в границите на България от 1912 г., името му Игралище е осъвременено (от старото Игралища) без административен акт през 1956 г. Селото е споменавано от Васил Кънчов, който като училищен инспектор в Серския санджак, пътувайки около 1890 г. описва всички населени места в Македония – селото по онова време има 140 къщи. Фолклорното знание за произхода на името на селото е свързан с хорáта. Местните имали къщи в селото, но имали и колиби в планината, където си гледали животните. Всяка събота и неделя те слизали в селото и правели събори, а през седмицата живеели на колибите и така се уговоряли – „хайде да отидем да се наиграем!” Мястото на съборите никога не било едно и също – разказват, че било при Котрулската черница, после при Бураджийската къща, след построяването на черквата – и пред двора на черквата, след построяването на училището – пред училищния двор на старото училище, а днес – пред кметството. Май единствено Игралище оправда моите предварителни нагласи за името на селото, защото хорá са се играли всяка неделя, на Коледа, на Ивановден и Йорданов ден, на Лазарица, на Гергьовден, на Свети Дух, а и днес се играят хорá на събора на селото на Голяма Богородица...
Село Свирци, общ. Трявна, обл. Габрово има статут на колиби в землището на село Станчов хан и старото му име е Свирците. Към момента регистрираните жители на с. Свирци са 7 и.... не са много възможностите за музика и свирене. Това е едно от малкото села, чието име не е сменяно (само отпада членуването), може би в миналото е имало свирци. Вече ги няма обаче.
Село Кръшно, общ. Търговище, обл. Търговище е сравнително ново село, датира от 1882 г. и възниква с това име. След Освобождението балканджии от малките селца на Габровска и Дряновска околия слизат в равнината, за да търсят земя и препитание и създават село Кръшно. Тук звучи музика и се играят кръшни хорá – формация „Кръшновче” е отговорна за това.
И така, каква е равносметката? Музикални ли са музикалните села? Някои да, други не. Опитах се да намеря историята на всяко от тях – със старото турско име и новото музикално име на по-голямата част от тях или през автентичното „звучащо” име на други, където музиката наистина е била част от всекидневието и празника.
И все пак, дори трите семейства, живеещи изолирано в родопското село Песнопой, до което води черен път, имат своята музика, пък била тя и от радио-точката; за ромите от с. Певците животът е музика и музиката е живот; в селото с име Певец няма певци, но е имало 90-годишен дядо гайдар, който до скоро е свирел на празниците на селото, а в селата Свирково и Свирачи няма свирни, но има песни, които и днес се пеят; мъжката и женската певческа група от тракийското село Песнопой поддържа собствената си традиционна музика и я представя по събори и фестивали, за да защити името на селото си; хорáта от с. Игралище и днес се вият... Да, има го и другият поглед – Ръченица(та) е „закрита”, а в празните къщи на село Гайдари музиката е замлъкнала... Но имената на тези села още звучат.
