Защо медиите в България са позиционни и опозиционни, но не и обективни? За свободата и парите

Снимка: Infomreja.bg

Главният реактор, продуцентът, шефът, подвластни на интереси, определят темите

Казусът „Труд“ отвори кутията с обществени тайни за българската журналистика и всеки друг проблем, засягащ пряко българските граждани.

Тъй както коронавирусът бе предпоставка да признаем световноизвестните истини, че в българското здравеопазване съществуват пробойни от куршумите на алчността, корупцията, антихуманността, тъй както онлайн образованието разкри, че децата ни имат остра нужда от внимание и общуване, така и българската журналистика се отличава с своята НЕсвобода, но НЕ само на словото.

Стара като света истина е, че първите вестници – преди и след „демокрацията“ се отличават с възход, а през последните години – падение. Принизяването на журналистиката е заради капитала, с който тя работи, или както е записано в дебелите религиозни книги – парите са порок.

От кухнята:

Издръжката на една малка медия – електронна, вестник, радио, телевизия, става благодарение на брой сключени договори за информационно обслужване и, дай, Боже, на повече рекламодатели. Договорите за обществено обслужване са така наречената „такса спокойствие“, че няма клиентът да бъде обезпокояван с неудобни въпроси за истини или пиарът на клиента ще бъде достатъчно поръсен със златен прах от медиите, които го обслужват.

Така се гради имидж. Тогава идва въпросът – дори и в малката медия дали има свобода. А друго е питането какво е свободата (по донкихотовски). Свободата по документ в журналистиката би трябвало да е възможността за обективното отразяване на дадени събития без пристрастия към едната, другата или стотната страна, както и безпроблемното задаване на въпроси, които имат за цел да разкрият отговори, които осветляват проблем, а не да дестабилизират и ужижат събеседника.

Думата „обективност“ се корени в основата на свободната журналистика.

В България обаче пред последните дни се правят внушения и определения, че дадена медия е опозиционна, което означава, че тя заема страна, критикува друга страна, което се различава от обективността.

Обезпокоително е и отношението на една единствена политическа парламентарно представена партия към казуса „Труд“. Никоя друга формация или НПО не взеха отношение в тази „драма“. И защо досега – вестникът не бе наричан опозиционен.

Какви са фактите…

Вчера сутринта стана ясно, че в редакцията на вестника е имало проверка от страна на НАП и МВР. Проверката бе окачествена от Петьо Блъсков – гл. реактор на вестника, като репресия.

При консултациите между президента Радев и коалицията ГЕРБ/ СДС, Д. Атанасова сподели пред президента опасенията си, че се застрашава свободата на словото, предвид присъствието на служители на МВР в редакцията на вестник. Президентът отговори, че казусът не е свързан със свободата на словото, а със задължения, които има вестникът към държавата, и оттам е произтекла и причината за проверка.

Другата страна на казуса – културното министерство даде данни преди медиите за причината за проблема. Накратко: фирмата, собственик на вестника, се помещава в сграда – собственост на културното министерство. Наемателят обаче не е платил наемите си за 9 месеца, което налага той да напусне сградата.

Според Блъсков това не е така.

Следва въпросът – ако магазин за бонбони е наел помещение и не плати един месец наема си, то има ли право собственикът на помещението да изгони търговеца.

И от бонбоните се връщаме на първоначалната тема – за българската журналистика. Да, тя е зависима и свободата в нея се размива като понятие между парите, интересите, съхраняването на работните места и идеята самата медия да съществува, независимо дали се е трансформирала от обективна в опозиционна.

Главният реактор, продуцентът, шефът, подвластни на интереси, определят темите, начина им на поднасяне пред обществото и истинността им. Затова някъде заглавията са умерени, а другаде – ЕКСКЛУЗИВНИ. Степента на внушение, която може да окаже дадена медия върху масите може да предизвика трусове в държавата. Не е случайно и свързването на лица от политическия и олигархичен свят като собственици или „сиви кардинали“ на дадени медии.

Не са случайни и преместванията на дългогодишни репортери от една в друга медия, неуспели да се впишат в новата политика, дирижирана от политиката.

И когато се говори за независимост на властите, то би трябвало да се разграничи влиянието на политиците върху медиите, но то в България се засилва, защото степента на внушение води до власт. Манипулацията е най-доброто средство да управляваш, са казали мъдрите.

Дали съществува в този случай българска журналистика – по-скоро не, тъй като от малката медия, до тази, която диктува правилата, всички са изцяло зависими от интереси. И така информираността на обществото остава на заден план, защото само тънкият прочит на всички гледни точки може да превърне зрителя/ читателя/ слушателя в журналист, който да прецени къде е истината.

Но тук възниква и хигиената в медиите или иначе казано какво се поднася на хората – а на масата се сервира всичко, от ордьоврите до помията. И така се обърква представата за вярно и невярно, за достоверност. Стремежът е към бързина на предаване на новини и повече прочити и гледания, за рейтинг. Липсва действителен орган, който да регулира начина на поднасяне на информация, както и да контролира политиките на медиите – такива, каквито искат да се определят те. СЕМ – като български орган има правила, важащи за определени, а за други – не. Няма регулация на новинарските сайтове, както и споделянето на новини в социалните мрежи от самите медии.

Стига се до първия ред на този текст, че българската журналистика е като  българското здравеопазване – с ясни от години проблеми, но останали нерешени, за по-удобно, във времето. Едното убива хора, другото – умове.

Всичко по казуса „Труд“ можете да прочетете ТУК.

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 7jk