Епизод пореден
С 83 гласа „за“ и 131 „против“ и четвъртият вот на недоверие към кабинета „Желязков“ не бе успешен.
Следва четвърти – не е ясно кой ще го внесе, защото е готвен и от „Величие“, и от „Възраждане“.
Днес от ДБ гласуваха „за“ вота само с един лидерски глас, а от АПС и ПП дадоха всичките си гласове да падне правителството.
Всички останали партии, включително и независимите депутати, отцепници от АПС, гласуваха „против“.
Наталия Киселова заяви от парламентарната трибуна:
Длъжни сме да помним дните, в които бе създаден Основният закон на Република България, защото именно тогава народните представители осъзнаваха своята отговорност и не допуснаха омразата, която бе подхранвана от страховете на хората да надделее над държавническата отговорност. Онова мнозинство от 313 народни представители, които подписаха Конституцията, осъзнаваше своята отговорност да даде израз на стремежа на българските граждани да имат демократична, правова и социална държава. Оттогава до днес републиканската форма и парламентарното управление на нашата държава са без алтернатива!
Днес, на Народното събрание отново са нужни такива народни представители, които да са на нивото на предизвикателствата на времето, да осъзнават своята мисия и отговорност пред българския народ. Сигурно доста от нас в тази зала са с това самочувствие, че защитават претенцията си с дела. На тези, които ще побързат да се обидят, че си позволявам да поставя под въпрос тяхната компетентност, бих искала да припомня думите на „човекът-парламент“, и превърнал се в символ на парламентаризма Гиньо Ганев, който казваше: „Компетентността означава да имаш умения да общуваш с всички и да се грижиш за всички неща.“
За политическата криза, за положението, в което изпаднаха политическите партии и системата на държавни органи често търсим недостатъци в Конституцията, а не у себе си. Време е да започнем да я прилагаме, да спрем да я бламираме и изопачаваме, за да постигнем някакви мимолетни предимства пред политическите си опоненти! Конституцията не е резултат, а е гаранция за мирния преход към демокрация у нас, който не бива да рушим. Днес тя е гаранция за европейското ни настояще и бъдеще.
Конституцията от юли 1991 г. , след Търновската, заложи парламентарната форма на управление. Въпросът за парламентаризма често път се изчерпва с разбирането за парламента като върховен орган на властта, а не е такъв, което създава предпоставки за навлизането в компетенциите на другите власти. Парламентаризмът е изборност на народните представители, политически плурализъм и свобода за действията на опозицията, суверенитет на парламента като олицетворение на законодателната власт, политически контрол върху избрано по парламентарен път правителство. Принципът за разделение на властите не допуска парламентът да се превръща във вседържател на властта, а става въпрос по-скоро за „взаимно възпиране“ на трите власти в полза на правата и свободите на гражданите. По смисъла на Конституцията нашият парламент не е абсолютен във властта си, той упражнява контрол върху изпълнителната власт, но този контрол се отнася до обществената значимост на действията на изпълнителната власт и не може да подмени ролята на други държавни органи. Не става дума за подценяване на парламента, а за открояване на неговите достойнства в условията на политически плурализъм.
Отношенията между мнозинството и малцинството са определящи за пълноценното функциониране на законодателния орган. Количественият превес на гласовете на мнозинството не означава, че малцинството не трябва да бъде чуто и разбрано, че не трябва да се приемат предложения на малцинството, само защото е малцинство. Това е отговорността на мнозинството! Намирането на допирни точки между интересите на различните групи е в полза на общия интерес и това разбиране следва да се споделя и от малцинството. То трябва активно да участва в законодателната дейност, а не да възпира и препятства дейността на законодателния орган. Градивното малцинство е условие за реализиране на разумни законодателни предложения, които са от полза за най-широк кръг граждани и на обществото като цяло. Главната задача на парламентарното малцинство е да се доказва, като алтернатива на полето на законодателния процес, а не чрез действия които нямат нищо общо с парламентаризма и конституционализма.
Кризисните тенденции в съвременния парламентаризъм се очертават достатъчно релефно и в нашата парламентарна практика. В основата на демократичната идея се намира разбирането за участието на всички граждани в процеса на приемане на политически решения, като участие в изборите е критерий за политическа легитимност. Фрагментацията, разделението и противопоставянията в съвременното българско общество са неоспорим факт. Именно преодоляването на тези противоречия се явява основна отговорност на политическите сили, които излъчват народното представителство днес. Формулирането и отстояването на общи за по-голямата част от българските граждани интереси ще извади парламента от опасността да се превърне в заложник на „популизма“ и „конституционен нихилизъм“, явления които заемат все по-широка територия в парламентарните практики. България се оказва европейски шампион по конституционен нихилизъм. Нека да се върнем към същността на парламента, чиято основна задача е да бъде „форум на нацията“.
В сравнителен план нашата конституция е една от най-добрите в Европа. Същевременно, през изминалите десетилетия българският конституционализъм преживя невероятни оскърбления и издевателства. Една значителна част от тях не бяха доловени от нашата общественост.
От усилията на избраниците на народа зависи, дали парламентаризмът ще успее да оцелее и утвърди себе си като управление чрез дискусия, а да не се превръща в диктатура на кресливо малцинство или на мълчаливо мнозинството, както и да се нарича то. Това би било насилие върху Конституцията, което не трябва да се допуска!
Днес приемаме националното съгласие като даденост, която е покрита с праха на времето. Забравяме, че дискусиите, които се провеждаха в Седмото Велико народно събрание бяха как да се прилага, а не как красиво да се декламира.
Конституцията е онази платформа, която позволя, не само да се дебатира, а всички политически сили и институции да търсим заедно взаимно разбирателство и да постигаме единение при решаване на предизвикателствата, които ежедневно възникват пред българската нация, пред българската държава, пред българските граждани. Това е невъзможно без компромиси, но усилията следва да бъдат в тяхното постигане, а не в заемането на позата на непогрешимост пред обществото.
