Седмица на будителите: Как Паисий ни събуди?

Снимка: Infomreja.bg

Честит празник, българи!

В Деня на славянската писменост две жени, родени в Банско, се събраха – за да представят пред света нещо малко, но много значимо.

В чест на 24 май – репортерът на ИНФОМРЕЖА – Александра Димитрова, и дългогодишният и обичан кореспондент на програма „Хоризонт“ към БНР – Катя Тренчева, ви разказваме за делото на Паисий и значимостта му за възрожденския дух, за културата, науката и нацията ни.

В контекста на 300-годишнината от рождението на Хилендарски искаме да припомним защо неговата личност и труд са началото, са така ценни за България и света.

Паисий е личността – дала на народа ни самочувствието, че имаме история, памет и сила да бъдем.

Честит празник, българи!

В периода от началото на 18 век до 20-е години на 19. Век в българската история и възрожденска литература се обособява така нареченият „преходен период“. Преходен – защото извършва преход от средновековието към модерната епоха на литературата или иначе казано преходът е от средните векове към новите времена. Това е и най-дългият период в Българското възраждане, в който се осъществяват по-дребни преходи като тези в областта на книгата, на читателя и авторите.

Преходът в областта на книгата се характеризира именно с това, че средновековната книжнина е ръкописна. Тя пази всички особености на средновековието като подчертаване на страниците и богатото им изрисуване. Пред автора обаче се явява идеята за печатаната книга, а до 18 век такава в България няма. Причината е, че самото създаване на печатници изисква изключително голям финансов ресурс, който липсва във време на робство у българските поданици на османската империя. Появяват се книги, които са готови за печат като книгата на поп Пунчо от Мокреш през 1796 година. В предговора ѝ поп Пунчо казва, че би искал неговата творба да бъде отпечатана, ала до „Неделника“ на Софроний Врачански ще минат още много година, за да се достигне до реализацията на това желание.

През 1816 година на бял свят след печат илиза „Огледало“ на Кирил Пейчинович, който е писал поучителни слова и молитви.

Този преход от ръкопис към печатане е дълъг, а доминиращата книга е религиозната и по-точно дамаскините.

Сред всички религиозни писания се появява една перла, която бележи Българското възраждане и дава тласък на културния, литературен, езиков, исторически и патриотичен възход на българите.

В преходния период се появява и първата светска литература под формата на историография. Това е „История славянобългарска“ от Паисий. Историята е нова форма на книжовност, адекватна на западноевропейското просвещение. Първото отпечатване на Историята е направено от Атанас Нескович на черковнославянски език.

Преходът в областта на читателя също е част от възрожденския процес. Имало е два типа възприематели на словото: хора, които са умеели да четат и са го правили индивидуално. Такива са духовниците и търговците. Многобройни са обаче слушателите – това са необразованите маси, обособяващо читателски общности в църквите или в домовете на заможните българи. Например Йоан Ерина от Самоков отварял дома си за хората от неговия социален статус и по-образованите, където основно мъже слушали проповеди и литературни текстове.

В Историята Паисий пише във втория предговор на творбата „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“, имайки предвид именно разделението на обществото на читатели и слушатели.

В предговора на Историята Паисий говори именно за „Ползата от историята“ или защо е необходимо човек да бъде грамотен. Така в преходния период се увеличават и броят на училищата, даващи светско образование.

Преходът в авторството през 18 век е свързан с увеличаване на пишещите хора, които не се самоопределяли като „автори“, ала оставяли върху текстовете името си. Във все повече населени места в България започва да се създава литература, а манастирите са основното средище за творене.

Така – извън пределите на страната ни, но в границите на империята, се появява и Зографската чернова на История славянобългарска. Така се нарича оригиналният текст, оставен от Паисий в Зографския манастир за ползване от монасите. Автентичният текст е наречен още „автограф“, а доказателства за неговата оригиналност носи почеркът на Паисий, отпечатъкът от печата на монаха и надписа под него: „Паисий поигумен Хилендарски“. Документът, върху който са нанесени тези данни, е намерен в Сремски Карловци през 1761 година, където Паисий отива да прибере вещите на починалия таксидиот от Хилендарското братство – Герасим. Пробата от почерка по-късно е сравнена с черновата от Историята.

Славянобългарската история има и своя белова, направена от зографски монаси по поръка на Паисий, за когото се смята, че не е имал добри калиграфски умения. Тази белова е отнесена в Котел през 1865 година, а през 80-е години на 18 век е създадена още една белова под името „Цариградски препис“.

По времето, когато Паисий твори, неизвестен зографски монах създава „Зографската безименна история“ (1762). Предполага се, че този автор е сътрудничел с Хилендарски, но се позовава и на „разговор с Милошчи“. Зографската история не е позната в оригинал, а на нея е направен препис от монах Яков и е с 32 листа по-кратка от Историята на Паисий.

Известно е, че източниците, от които Паисий черпи данни за България, са „Аналии“ от Цезар Бароний – римски кардинал, „Царство на славяните“ от Мавро Орбини и още над 40 български източника.

Основният метод за разпространение на Историята е чрез преписването ѝ, дори и след като трудът е отпечатан от Христофор Жефарович.

Първият препис е направен от поп Стойко Владиславов, който по-късно ще стане известен в историята ни като Софроний Врачански. Това е така нареченият „първи котелски препис“. Следващите са: самоковския препис от Алексий Величкович, никифоровия препис, втори котелски, ковълъшкия и препис от Дойно Граматик.

Паисий обаче „започва“ новата ера в историята ни и набира съмишленици, които оставят значителен отпечатък в литературата.

Поп Пунчо Макрешки съставя сборник през 1796 година, в който прави преправка на Историята на Паисий. Добавя разкази на покръстването на русите и истории за Петър Велики. Самият автор се подписва върху текста и прави свои автопортрет – седнал и пишещ.

Друг съвременник на Паисий е Йосиф Брадати, който пръв въвежда темата за жените в книжнината чрез авторските му 15 сборника за поведението на нежния пол в обществото.

Партений Павлович оставя автобиографията си през 1757, написана на черковнославянски.

В същия период се развива и литературата на българските католици.

Защо обаче възниква необходимостта от познаването на историята? Това е процес, който се заражда в Запада през Просвещението. Интересът към историята е свързан с така наречения „обществен договор“, според който хората трябва да достигнат от съвършенство, ако всеки гражданин спазва правила и закони. Методът за постигане на това съвършенство е чрез четенето на исторически книги, които се смятат за най-висшите източници на светско познание.

За съжаление обаче Паисий в търсенето на сведения на България, не е имал възможността да се докосне до немски трудове, в които се говори за българите. Такива например са: „Обща северна история“ от Август Шльоцер от 1771 г., Йохан Труман – „Изследвания по история на източните европейски народи“ и най-значимият – „История на България“, написана през 1782 година от Леополд Гебхарди. Това е първият цялостен исторически труд, проследяващ хронологията на България.

Тези и още трудове стават известни едва през втората половина на 19 век.

През 1868 година Йован Райч (с баща от Видин и майка от Сърбия) пише „История на различните славянски народи – най-вече на българите, хърватите и сърбите“. Според автора по това време в страната ни не е имало кой да опише нашата история, затова в книгата му от 4 части първата е посветена на България.

Най-близкият съвременник на Паисий е /блазиус Клайнер, който през 1761 година пише „Архив в три части на православната провинция България“. Той е пътуващ францискански монах, който достига до селището Алвинц, където се разболява. Там католически българи му помагат да се възстанови, а като благодарност и по тяхна молба той описва на латински първата направена по поръчка българска история, преведена едва през 20-и век.

Така – Паисий е не само името, познато с Историята на славобългарите, а той самият е една история, повлякла като мощна вълна след себе си цяло поколение „паисиевци“, направили така че българите да бъдат показани пред света, увековечени и образовани.

Текст, видео, монтаж: Александра Димитрова
Озвучаване: Катя Тренчева 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 9kd