/Разкази на Веселина Бойчева от с. Логодаж, Благоевградско пред доц. д-р Веселка Тончева, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН/
Приказка за инат жена от Логодаж
Имáло инат жена от Логодаж. Бре инат, ама инат, та и на гяволо джуáп дава – просто надделева го, надхúтрува го. И бре Боже, човек що да й рече, всичко обратно върши. Ако й рече: Тука не седай! На инат седне. Ако й рече: Това не върши! На инат го извърши. И решил вече човеко да се отърве от нея. Рекъл сега, мислúл, мислúл, рекъл:
– Слушай, мъри, не мой да ти текне да месиш баница и да идем ке вашите на госье.
– Щом много знаеш, па те, ке меса! И ке идем ке нашите на госье.
Арно, ама нейните били у градó, доле. И айде, айде, айде,
таман на Струма на моста.
И той рекъл:
– Жено, ти малко си инат, не мой да ти текне да рипнеш тука от мосто да се удавиш?
– Щом много знаеш, па те, ке се удава!
Бре, рипнáла от моста и у реката. Ушел дома при нийните.
– Добър вечер! Дал Бог добро! Къде е, зетко, щерката ни?
– Ами – вика – нали я знаете каква е инат. Рипнá от моста и се удавú.
– Леле, зетко, айде да одим да я тераме!
Ошли они низ вода, а он рекъл:
– Слушайте, бабо, да ви кажа, она е инат жена. Вие одете низ вода, я ке ода воз вода, она не е ошла низ вода, она се е върнала воз вода – това е инат.
Ка кренáл нагоре воз реката, гледа неговата жена яанáла гяволо и я носи гяволо на рогата. Трае си, чуди се що да прави, он таман си мисли, че се е куртулисал от нея, а она те ти я на гяволо на рогата. И сретнáл го гяволо:
– Аман, мили братко, де ми пóмогни, това чудо да ми спадне от главата!
– А-а-а не мога, я таман сам се отървал.
– Леле, мили братко, пóмогни, ке те нáдара много големо богатство – ке ти кажа да лекуваш болни и да станеш богат човек.
Почудúл се човеко, почудúл се, ама вика:
– Да го óтърва, я така и така съм си страдáл с нея.
И рекъл:
– Айде, мари, пояай го, пояай го още малко!
– Е, щом па много знаеш, те па ке слеза!
И слезнáла.
Гяволо му казáл там некакви тайни да лекува болни хора:
– Помни добре, кат ме видиш на нозете – лекувай, а ако ме видиш на главата – тръгвай си оттам! Ако не – и ти ке умреш!
И така, отървал го вече от жената, почнáл тука лекува дете, там лекува стар човек. Хората му се отблагодареват. Чуло се царска дъщеря болна. И човеко да я излекува – излекувáл я. Царо го надарил с много големо богатство. Ето че станáл богат човек.
Обаче не глеж, у селото се чуло – една жена болна сос три-четири малéнки дечица. Ушел човеко да я лекува. Гледа гяволо на главата седи. Бре-е-е, грабнáл го човеко от главата, отнел го на нозете, той па са връне на главата.
На човеко му се много нажалúло, толкова дечица плачат около майкята.
И той кандисáл да мрие. Фанáл го, та рекъл:
– Слушай, úди седи на нозете, да излекувам жената, да не плачат децата или сега ке дóведа жената, да та яане!
– Аман – вика- братко! Лекувай е не ми довáдай жената!
Инат жена и на гяволо джуáп дава!
Да разбираш сите животни...
разказ на Веселина Бойчева, от с. Логодаж, Благоевградско
Разкажи ми за невестулката.
От старо време се знае, ама даже не ми се иска да ти кажувам, щото она е много хитра и много пакости е правúла. Некой орач нещо й направúл пакост, ама без да иска й направúл пакост. А орачо там си орал и й поместúл дечицата. И она ошла и му плювнáла у ядèньето, там на дръвцето си бил закачил ядèнье, и му плювнáла да се отрови, она е много отмъстителна. Обаче като видела после нещо се подобрило. Она си помислúла, че ги е унищожил, обаче като видела, че не ги е унищожил, ошла и преяла там връвчицата, дето му е било окачено ядèньето, за да се разсипе, да не се отрови орачо. Да не говориш за нея, щото като се говори и ще дойде да ти направи пакост.
Една приказка за змията.
Имало едно време един овчар, навалúл един голем огин, запалúл така едно дърво – бука ли е било, дъб ли е било, и чул – земало нещо да свири из дървото, погледнáл – една змия. Бре-е-е-е човеко се почудúл, почудúл, па туку подал тоягата така, та измъкнал от огино змията. Тогава му продумáла:
– Благодаря ти, овчарко! Сега ке те нáдара сос нещо – да разбираш сите животни. Дай да ти дýуна у сворчето!
– А не! Не смея, ке ме къцнеш!
– Нема, бе, дай тогава, фърли ми кърпата, да ти дýуна у кърпата, не се бой!
И он й подфърлúл кърпата. И она му дуунáла и като он свил кърпата, сложúл я у пояса.
Змията му казáла:
– На никой да не казваш това, що сам ти казáла, оти ако кажеш, ке ýмреш!
И бре, тая овца блее – знае що дума, друга овце блее – знае що дума. Ошéл си у дома, на всички животни разбира езиците.
Минáло се, що се минáло, кренáли да идат на госье при баба му, на жената при майкя й. Имáл кон и кобила. Жената месúла колаци, баници и кренáли. Обаче коня вика:
– И-и-и-и, айде пóбържи, стемни са, ще закъснеем.
А кобилата отговорила:
– И-и-и-и, ама ти носиш две души, а я носа четири души.
И бре, помислúл, помислúл човеко – защо па четири души носи кобилата?
Ошлú дома у нийните, вече седели, вечерáли. Дедо му и баба му имáли кучища – две млади и едно старо. И думáли там на вечерата, оти дедото иска старото куче да го утепа, вече много старо, да остави младите. Добре, ама станáло късно, кучищата залаяли, отсреща там на баиро – вълците привили. И кучетата залаяли. И тея мъничките реклú: Ела, ела, ама и за нас приготви! А старото рекло: Ке дойдеш, ама още два зъба имам, във вълча кожа ке ги óстава!
И рекъл мъжо на дедото:
– Дедо, остави големото куче, мене слушай!
И така си останáло, ошли си. И като си ошли дома и му текнáло, рекъл на жена си:
– Жено, да ти кажа, ти като че ли си бременна и кобилата е жребна.
– Е, откъде знаеш?
– Знам.
Е, тва пустите жени сме си много любопитни.
Бре тая жена като го въртяла, това жените... – Не, та не, кажи ми!
– Не мога да ти кажа, оти ке ýмра!
И она кандисáла он да мрие. И таман он да й каже и слуша петело:
– Кукуригу!
И кучето: – Поеш, а чорбаджията ти ке ýмре!
– Па много ми е, оти ке умре,
я деветдесет и девет жéни имам пред къщи, па на никоя езика си не кажувам!
Он една жена има и си търчи езико да си каже!
Разкажи ми за кукувицата.
Тя кука пролетно време, тя закукýва и на Благовец, и пред Благовец. Едно време се казваше така: Кога те закука кукувица, сит ли си – ке ти е сита годината. Требва да си хапнáл лебец. Ако си гладен и чуеш кукувицата, така е според поверие, нема да ти върви, че ще ти е бедно, нема да ти е спорно.
Кукувицата е прокълната от майка си. Има и друго в песен:
Ой убава Калино, Малино,
нищо си е Калина немала,
само мамина щерка Стойна,
що я е майка милувала,
толко я е надалеко оженила,
колко далеко, толко на зло место,
на зъл свекър, на по-зла свекърва,
вес ден Стойна, вес ден вода носи,
два девера вода разливаа,
да си бръснат руси бради,
вес ден Стойна, вес ден вода носи,
две етърви вода разливаа,
та да банят тия мъжки деца,
вес ден Стойна, вес ден вода носи,
до две зълви вода разливаа,
да си решат тия руси коси.
Стойна викна, заплака:
– Леле Боже, леле мили Боже,
я престори ме на некакво пиле,
та макар да сам и сива кукувица,
та да ида на майчини ми двори,
да се кача на цръна цръница,
та да кукам три дни и три нощи,
та да кукам и сълзи да рона,
та на мама стреи да прокапат,
дано мама мене да ме види.
Какво се помолила на Бога Стойна,
така я Бог престорил на сива кукувица,
та ушла на майчини двори,
и се качила на цръна цръница,
та кукала три дни и три нощи,
та кукала и сълзи ронила,
та кога й стреи покапали,
тогава се майкя сетила,
оти това не била сива кукувица,
а е била щерка й Стойна.
А за лястовицата нещо знаеш ли?
И тя била невеста, как я проклела свекърва й ли, майкя ли, ке те úзлъжа. Она литнáла воз оджако и на мъжо му се нажалúло, та я фанáл за джубето (горна дреха от домашен плат). Откинáл й джубето и затова й е на лястовицата чепареста опашката.
Бог е направил от кал човек...
разказ на Веселина Бойчева от с. Логодаж, Благоевградско
Мама ни е така кажувáла, че Бог е направúл от кал човек и му дихнáл, и му дал дýша. За мене това е първия човек – от кал. Ако не е Бог, ние нема да сме. Ти прéдстави си, ако е могло от маймуна, како едно време ни лъжеха – от маймуна!
Ами да са направúли един човек от маймуна, да се докаже!
За мене е така, никой друг не е създал, освен Бог. А сега кажи ми кой създаде всички езици, които аз не мога да ги изброя – руски, турски, сръбски, английски, френски... Кой ги създаде тея езици? Кой какво да ми вика, истината е тая:
Като се събрал народо, говорúли на все едни езици, все еднакво. Навремето е било така.
Кое време?
Е-е-е ами много отдавна, това не мога да ти кажа кога е било – не знам. Сега тука каже нова ера, стара ера и тъй нататък. Това не знам да ти го кажа, щото не съм учила, от мамините приказки това, що знам. И градúли, почнáли и рекли: Сега ке стигнем Бога! Народо! Реклú, нали, ке грáдат кула. Вече градúли, градúли, градúли... И Бог решил веке – верно ке стигнат до него, много висота ке стигнат. И почнáл, та им сменил езиците. И един тера кал, другио му носи камен, другио тера камен, третио му носи друго нещо. И така не могли да изгрáдат кулата и те тогава са се разменили езиците на хората. И не могли да се разбират вече какво да градáт и се скарáли.
Значи Бог е горе?
Горе, доле... Бог има на всекио във съзнанието.
Трябва да знаеш, че некой дарява и наказва. Все има некаква сила.
Тя само една ли е?
А-а-а, има и добра, и лоша, не мож’ да нема и добра, и лоша.
Добрата е Бог, а лошата?
Ми гявол! Забележи сега, ти си умен човек, аз спрямо мене си го познавам така. Има нещо, което те подтикне да направиш добро. Мисля – това е Бог. А като те подтикне нещо да направиш зло – това е Гяволо. Сега кой къде си съществува, не го знам. За мен е в душата. На мене ми се чини, за тия, дето крадат – е, аджеба, ако не го подтикне некаква зла мисъл, ще иде ли да краде, да убива?
А ангелите къде са?
Ми аз мисля, че са при Бога. Ето примерно на всеки е дадено Ангел-Пазител. Щото Бог е един на света, на цялото земно кълбо.
Бог е един за всичките народи. Той на всеки си е дал Ангел-Пазител.
Бог не може да стигне при всеки. Ангел-Пазител ходи с тебе, поне духом ходи с тебе. Пази те от всички злини, ако не надвие Гяволо да те накара нещо да направиш.
А какво е в Рая и Ада?
Еми аз мисля на тия в рая все им е убаво, изобщо не изпитват мъка, тормоз, а па тия, дето са заслужúли, нещо ги тормозят.
Оти тука сме госье на земята.
Там е вечното. Даже тука пó не е страшно – тука кой петдесе, кой шейсе, кой осемдесе, после е страшното, там като отидеш. Там е вечното, там е завинаги. Ние това трябва да мислим вече, вечния живот как ще изкараш. Ми аз мисля, които са вършúли тука добро, там ги чека добро, кои са вършúли зло – чека ги зло. И е така, не мож’ да е другояче.
За болести и баене
от Веселина Бойчева от с. Логодаж
А за болести какво знаеш?
Като се разболéхме от баба Шарка, знам, че сме боледувáли, и мама вечер като готви, първо сложеше блага водичка – захар и вода и отвънка го изнесеше пред амбáро или на керемидите – да седи на звездите. И като готви, от манджата, що и да е манджа, обаче в никой случай да не е свинско, като се разболехме свинско не се готвеше, оставя се на болестта, да е доволна, да яде, да й е сладко. И от заран ни го дадеше на нас, като огрее слънцето.
А Чумата?
Да не дава Господ! Ма туку речáа старите: Там тия измряа от чумата, ония там... имаше на много места. Аз знам поколения úзмрат от детиня до стариня. После земаха да викат офтиката и най-после осъвременúа – туберколозата.
А спина?
Спина е още по-лоша чума вече... Не може да се каже, че това е чума – спина, щото си е само за тоя, дето се зарази. А не мриът како от чумата са мрели: умре деда, баба, баща, син, дъщеря. У нашето село у една година умряха пет души. Останá едно момиченце, кръгло сираченце, сега е жива и здрава, вече е жена, Спаска, некъде по Кюстендилско. Направúха й Вáйдудула. Направúха я понеже кръгло сираче, това се прави за дъжд. Нагласúха го, в бела кошуля го облекоха и му направúха венче, и му наредиха китки, китки, китки... и го поведоха така по селото. Кой що обича: кой брашанце, кой... хем на него да помогнат, хем да заръсат за дъждец, щото беше сухо.
Чумата е нещо много лошо – болест-проклетúя. Имаше Чумин ден, като мине Свети Антон и Атанас и след него. И нищо не се работеше – нема предéне, неме плетéне, нема тканье. Че си го просто уважил, та го празнуаш, нищо не рáботиш. Почиташ я Чумата.
А тя има ли тефтер, списък с имена?
Да ти кажа, това съм го чула после от учените, но от мама не го знам.
А против болестите бае ли се?
Специално за баяния – од подлюта ми е баяно и ми е минáло (имаш рана и се вцървила). Аз бех едно време чирак, още у второ отделение, летнио сезон ме цанúха нашите чирак, да паса óвцете. Дойде една баба от Пороминово, на чорбаджиите гостенка. И ка ме виде и вика: Те на това дете ке кажа я да бае от óчи, от ýроки. И она ме пита – пера ли се. Я не ми текнува. Оно било дали съм станáла вече жéна. Жената като й казáа, че съм чиста и ми каза да бая от óчи. Ами да ти кажа на много съм така баяла и им е минáвало, доволни са били.
Точно какво правиш?
А-а-а не се кажува! Говора му, има определени приказки. Земеш солчица, на три пъти държиш на челóто на детето и се три пъти повтарат едни и същи приказки, така си е на схемичка и се спазва. Жената ми още тогава казá така: Ако си жива и здрава, некогаш като ти станеш чиста (и от мъж чиста) и тогава можеш да го кажеш на некое дете и тогава ще има резултат.
За вампири, самодиви и... нийедна доба
от Веселина Бойчева от с. Логодаж, Благоевградско
Това едно време мама като ни е казвáла тая приказка, това ни а карáло никога да не отказвам на майка ми, да не я слушам... Щото майка ми не e учúла, тя не е учúла книга, тя неграмотна беше. Но такъв мъдър човек едва ли има на света. Не че ми е майка, Бог да я прости. Много мъдрост, много умнота! Учеше ни все на добро. Тя не ни даваше един клас жито да нагазим.
– Дéца, много е страшно! Житóто нема да газите, оти като гръмне, да не трéщи, че от гръмáвицата иде змей, змей излиза, това е много лошо!
Ние сме ходúли, овцете пасем и покрай житото пазим, там жито да не нагазим. Това ти го казвам съвсем искрено. И за тая приказка... Нали все ни викаха, че едно време имáло вампире. Даже една вечер, да ти кажа честно, беше мъгла. И покрай къщата като почна нещо:
– Вяу! Вяу! Вяу!
И излезнá мама и вика:
– Дéца, дайте една главнá!
И видееме некакви голи. Викаа нáвье, нáвьеци. У мъгла беше. И звуци издават: Вяу! Такова нещо. И бягат – цръка, цръка, цръка. И ние се изплашииме. И мама вика:
– Дайте, дéца, главнá!
От фърлено дете, некръстено ставáли. Тя ни го така обясняваше. И като й дадохме главнá, излезе, и с жар, живожарица и нафърля там и залаяа кучетата и го однемá.
Нийéдна доба се вика между 12 и 1 часа.
Едно време мама ни викаше: – Деца, мож’ да закъснеете, но преди нийéдна доба да сте дома, никакво време е, ни е полунощ, ни е...
Защо?
Те тогава вампири одúли, нáвьеци одúли, караконджули одúли. Мама от нейната макя и баба е чула. Едно време много се у това верýваше.
И самодивите ли тогава ходят?
Мама ни е кажувала: Идеш на некоя поляна, óвците като пасем, е-е-е тако оградено, оградено место, много оградено, с тъмна черна трéва и мама ни викаше: Те това е самодивско место, там не одете! Самодивите там óро са играле. Къде тъпкáли, къде игрáли. Играят го нощно време у нийéдна доба. А лавне ли куче, пропее ли петел – всичко бега.
И сега приказката за вампиро.
Може и други да е имáло, ма тая съм си е най- запомнúла.
Кой ти я е разправял?
Мама. Они са седем дéца. Она била пета. От тета си я знае. Лельото е съвременно и ние не го много уважаваме лельото. Лельо на всеки мож да речеш.
И почне да ни кажýва: Некое дете не си слушáло макята. И макя му починáла. И таткото, нали, оженил се за друга жéна. Она си довела па нейно дéте. Но она почнáла все да тормози завареното, да го праща навсекъде, всичко.
И там са чуло на некоя воденица одúл вампир нощно време.
И тая пратúла завареното дете на воденицата, да го изяде вампиро. И она му месила у пепело колачéнце. Изпекла го у пепело. И оно като тръгнáло, имáло кутренце, имáло мачéнце и петленце, и они по него тръгнáли. И óшли там на воденицата. Кат седнáло да вечера, кутренцето рекло: Ав, ав!
– Е, на ти, ма пепелéнко (колачéнцето).
Маченцето: – Мяу!
– Е, на ти на тебе, ама пепелéнко!
Петлето кренало: – Кът! Кът!
– Е, на ти на тебе, ама е пепелéнко!
И потропáл вампиро:
– Тропам, тропам, девокьо! Óтвори ми!
– Куче, маче, ка да кажа?
– Прáти го да земе у царю колесницата!
Върне се вампиро, докарáл колесницата.
– Тропам, тропам, девокьо, óтвори ми!
– Куче, маче, ка да кажа?
– Прáти го нека ти докара от рубата на царя – руба и чеиз, черги, такова богатство.
Докарáл он. Додека това-онова, то вече преполовило нощта, мине ли един часа, веке нема страшно. Вампиро дойде у нийéдна доба.
И така. Тръгнало си момичето. Запрегнáло колесницата. Бре, колесницата пълна сос чеиз, сос руба. Леле, като го видела мащехата, умрела от завист и реклá:
– Чекай, да пратим и мойто дéте и оно да докара руба оттам.
Арно и оно, ама на него месила чисто колачé. И оно повело мачéто, петлето и кутрето. Одвéло ги на воденицата. Седнáло и чека. Мачето рекло: Мяу! И оно с машата по главата – пуф! Ке пукнеш, мама ми е месúла чисто колачé! Не дало ни на кутрето, ни на петлето.
Дошъл вампиро:
– Тропам, тропам, девокьо, отвори ми!
– Куче, маче, ка да кажа, ка да лажа?
– А-а-а, сама яла – сама отговарáла!
Влезнáл вампиро, изел я.
Чекáла макята, ама нема. Чекала докъм икиндия (кога ни е закуска, ни е обед) и викáла:
– Маро-о-о-о!
Обаче отвътре вампиро:
– Оу-у-у-у Марините црева окол колелото, на всеки клиник дробка-а-а! Кога ушла да види – Мара разкинéна...
Как изглежда вампиро?
Не сам видела, да не си крива душата.
Но вампиро си го мисля в човешки образ, обаче нещо много свирепо.
Щото и това па да ти кажа: Едно време като ýмреше човек, котка сега що му викаме модерното, мачката, там да се изкара, да я нема при мъртвеца. Щото ако го пречекóри такова космато – куче или мачка, така го тълкуваа, че вампиряса.
Какво става с умрелите до 40-тия ден? Къде са?
Я от мама знам така. Като починá дядо, като починá и на татко сестра му, помна мама беше закачила у зимнúко дреите и кáдеше всека вечер с темян. Тия дреи, що е починáл. За да се кади дущата до 40-се. Тури на една керемида и кáди.
Ако не кади, какво ще стане?
Еми, те така викаа, повампирувáле се. И аз съм го това правúла.
Оти душата до четирейсе е между нас.
А после къде отива? В долния свят или на небето?
Аз мисла, че са у височината. Греховните у катрано, викаше мама.
Къде е катрано?
Па там има, некакъв пъкъл има. Така аз си го обяснявам. Една песен от подобно нещо:
Заспала Света Неделя на Света Петка на скута,
Света я Петка будеше: – Стани ми, Света Недельо,
днеска се много не спи, днеска е бела събота,
утре е Света Неделя, цръквата не е метена,
кандилата не са бришени, свещници не са редени.
Станува Света Неделя, станува и сон кажува:
– Ой мила Света Петчице, каков съм си сон видела,
пред църквата у Вълтава, покара дръво високо,
и по дръвото дребни пчели, едни пчели се пояа,
други пчели се плачеа, и Света Петка й говори:
Дръвото е мили Господ, пчелите са мили души,
тия пчели, що поея, арна са челяд чували,
та са ги у рай турили. Тия пчели, що плачеа,
лоша са челяд чували, та са ги у грех турили.
Записала: Веселка Тончева
