Ох, олекна ми...
Чак ми се идва да пусна химна на България и да застана с ръка на лявата си гърда на терасата…
Психическата свобода е голямо нещо, затова лудите никога не остаряват. Краят на брифингите съвсем не са светлина в тунела, а мигновена заря като тази на Нова година, която ти радва душата до следващия работен ден. Не се знае дали белият кон на генерала няма да се появи с по-силен тропот и да разтърси земята като земетресението в Пловдив, което свали и маските на българите, не че носенето им на едното ухо, висящи като прани гащи, се счита за „предпазване“.
Генералската ера – Първа българска пандемия, е показателна за затвърдилия се като пирински камък всенароден характер на българина.
Първо, униформеният буди възхищение, гордост, страст, патриотизъм, надежда за изцерение и лек, неговата физиономия се спряга за лице на Президентството, отново България е на три морета. Второ, жените мастурбират, заражда се Стокхолмският синдром – боли ни, но обичаме да слушаме думите му – за зелените чували, падащите на улицата хора като гладни евреи през ВСВ, за умиращите ни баби и дядовци, изградили комунизЪма до тази съвършена демокрация. Трето, денят на завистта или „Ти знаеш ли тоя колко взима – сигурно по 10 бона“, военният започва да опротивява леко на обществото, тъй като се държи леко надменно. „Генералът каза“ остава най-често използваната реплика, нещо подобно на „Казаха го по новините…“ – следователно това е пълната, безпрекословна и неоспорима истина. Четвърто, множество изключиха телевизорите и се информират от личните разговори с близки, отказаха се да слушат как всяка сутрин се броим като „пилци на пролет“.
За нас – журналистите, полюсите са два – едните – с „изключителните“ въпроси на брифингите пред ВМА и МС, и вторите – които режеха с логика, но бяха посичани с власт. Безценно е да ти прекъснат филма в 23 ч. вечерта, Юксел с гробовен тон да излезе и да каже – „Прекъсваме за извънреден брифинг в Министерски съвет“… и изведнъж „Няма радиация в България“.
Генералът е лицето, което иска народът – той е опозиция на информационното затъмнение от манифестацията на 1-ви май 1987, и в същото време е резистентност, изпитана върху народа от 1945 г. насам.
Днес всички пишем и говорим с чувство на възбуда и възторг, че Него го няма. Копривщица и Перущица ликуват, Руски паметник оживя, парадът на Гергьовден ще марширува специално за нас. Но не забравяйте, щастието обича тишината… готови ли сме за следващото Му появяване?!
П.П. Честито, братя българи и вие нашенци по чужбина, хвърляйте фесовете (маските) и кихайте на воля, нека вятърът на промяната повее през генералския кон и той отново стъпи върху майка земя България. Честит 2-ри май!
