Любимият учител в Пиринско Елена Търтова и нейната философия на преподаване

Снимки: личен архив

Кое според нея е "новото нормално" в образователната система?

Конкурсът на вестник „Струма“ „Любим учител на Пиринско 2022“ е вече история. Той предизвика голям отзвук в социалните мрежи, защото не са един и двама учителите, достойни да носят този приз. Основната тежест в крайното класиране имаха разработваните от кандидатите есета, но от съществено значение беше и онлайн гласуването. В тази оспорвана надпревара второто място бе присъдено на Елена Търтова – главен учител в НПГ- Гоце Делчев, преподавател по Български език и литература с 20-годишен опит, главен редактор на училищния вестник „Светилник“.

Елена, откога проявяваш интерес към книгите?

Книгите са ми любимци, откакто имам съзнателни спомени. Най-чаканото време в моето ученическо ежедневие бе четенето на книги, след като си науча. А отиването до библиотеката бе ритуал, вълнение, носеше ми настроение. Обичам и до днес да стоя в библиотека или книжарница – сама с милиони истории, готови да те заговорят. Даже съм искала да имам повече очи, та да мога  да чета колкото е възможно повече книги.  Пренощувала съм няколко пъти в библиотеката но гоцеделчевското читалище в рамките на един социален експеримент – беше голяма магия.  Винаги намирам време за книга. Мисля, че четенето има съществен принос в личностното ми развитие, освен че е удоволствие. Мъчно ми е, когато младите хора днес предпочитат да гледат филма, вместо да прочетат книгата, по която той е създаден. Нямат представа какво губят.

Кога литературата ти стана любим предмет в училище и кой ти помогна това да се случи?

Заобичах много силно литературата в основното училище. Стана ми любим учебен предмет благодарение на учителката ми Петрана Левакова. Тя имаше изключително въздействие върху мен. Обожавах часовете й, нея самата, книгите. Дори мисля, че тя е от съдбоносните хора в живота ми - моята орисница в професията.  Бях притеснително дете, а тя ме окуражаваше, вярваше ми, подхранваше по всякакъв начин обичта ми към Словото и развиваше уменията да го разбирам. Тогава за първи път видях колко дълбок, многопластов, многопосочен може да бъде художественият текст и как всичко в него е съвършено организирано, значещо. Изстрадах силно раздялата ни в 7. клас.  Госпожа Левакова обаче остана в мен и до ден-днешен - с обичта към книгите и литературата, с очарованието на Словото, което ме опитоми и привърза завинаги.                

Разкажи ни за студентските си години в СУ „Климент Охридски“. 

Годините в Алма матер определям като инициация, преход – време, в което моето хоби – да чета – се превърна в професия. Това за мен си бе митологично епическо време, в което споделях знания с духовни великани – такива бяха преподавателите ми в университета. Пет години с хиляди книги и сред достойни личности – е, не е ли най-щастливото време?! Не ми се искаше да завършвам. Атмосферата на Алма матер ми липсва. След дипломирането често сънувах Университета, посещавах го, за да постоя, да му се насладя. И днес търся път към моите преподаватели – голяма част от тях са ми приятели в социалните мрежи.

И като говорим за време, да те попитам и за настоящето - как изпълняваш многобройните си задължения на главен учител, редактор на училищен вестник, общественик, многодетна майка...?

На всеки човек му се налага да съчетава много социални роли – къде успешно, къде не чак толкова. Аз съм от тези, които не успяват навсякъде да са на висотата на собствените си очаквания. Иска ми се да бъда по-успешна като родител, да имам повече време за децата си – да бъда по-търпелива с тях, по-близо до тях. Онова, което ми тежи, е, че не мога да бъда най-добрият техен учител. На родителското поприще все още се уча и имам поправителни изпити.

Каква е философията ти на преподаване?

Чувствам се комфортно и уютно в своята професия, която наричам „ Държава на Духа“.

Часовете по литература са вход към духовни хоризонти, там, където си купуваш билет за …навсякъде („ Логиката ще отведе от точка А до точка Б, а въображението – навсякъде.“ Алберт Айнщайн) И така…пътуваме с учениците в измислени време - пространства, които ни казват много истини. Учим се на Силата на думите и на тяхната тежест; развиваме фината чувствителност към конотативните им внушения и не се ограничаваме само до речниковото значение. Учим се на отговорност към Словото. Очертаваме мислени нишки между литературата и другите науки - психологията, философията, историята, изкуството - за да уплътним човешкото познание и опит и най-вече да ги пречупим през личните си биографии, през реалния живот и да добием мъдрост за нашето тук-и-сега, мъдрост, необходима за свободата на духа и за житейските ни избори.

В часовете всички сме "хора с въпроси" - влизаме в нечий свят, в нечии съдби и започваме да питаме и “одумваме“. Обаче тук смисълът на „одумването“ не е битово-сензационен, а е с висока мисия и върви паралелно с личностно изграждане отвътре. Дори "одумването" в часовете по литература може да бъде съотносимо в известна степен към древното магично "наричане" - ритуал, в който отделяме добро и зло, но улавяме и нюансите, светлосенките.

Говорим, говорим, говорим /и пишем, разбира се/ – защото в диалога се проявява сложната природа на съществуването и защото общуването е най-социализиращата дейност. Диалогични хора – такива ще се радвам да са учениците ми в живота. И добри. Затова литературата е голям учител – аз само се опитвам да отворя сетивата на моите възпитаници до великите й уроци. А ЧЕТЕНЕТО – колкото повече, толкова повече – е другото име на МЪДРОСТТА. На ГРАМОТНИЯ ИЗБОР. На СВОБОДАТА.

Скоро ти спечели второ място в конкурса на вестник „ Струма“ „Любим учител на Пиринско“. Трябваше да разсъждаваш по темата  „Двете форми на обучение и как се разчупва пътят към нормалния присъствен метод с активното участие на учениците в обучителния процес“. Какви бяха тезите ти?

Завръщането към автентичността на учебния процес бе завръщане към автентичността на общуването, към автентичността на класната стая   и то се случи  с добавена стойност.

Защото пътят към нормалния присъствен метод в училище носи и вече винаги ще носи технологичното ускорение на  teams  и zoom времето. В училищните гени след пандемията се вписа съществена „ хромозома“ – масовата дигитализация, чиято „наследственост“ ще се мултиплицира във времето.

Дигитализацията направи учителя модерен, приближи го до ученическата „ честота“. Така физическото присъствие в класната стая днес, енергията на непосредственото общуване, заедно с атрактивността на дигиталния свят, дадоха допълнителна здравина  на комуникацията учител - ученик.

Пандемията и електронното обучение ускориха един бавен процес отпреди – пренастройването на учителя и неговото преподаване към профила на дигиталното „алфа“ поколение. Смея да кажа, че учениците харесват повече учебните часове след „новото завръщане“ в класните стаи. Защото получават сякаш „ две в едно“ - живия контакт / който винаги ще ни бъде потребен/ и високата интерактивност на дигиталните приложения, които са естествена част от живота на младите, държат интереса им, активизират ги, превърнали са се в стил на учене.

Двата метода на обучение – присъствен и електронен – синхронизираха взаимоотношенията учител – ученик. Присъственият учебен процес днес, ускорен с дигиталните технологии, стана „новото нормално“в образователната система.

Как приемаш високата оценка от този конкурс?

Да си любим – е най-уютното място на света. Не знам как се става любим учител – това си е някакъв невидим процес. Мисля обаче, че когато обичаш професията си и учениците,  някак естествено се връща обичта. В училище като НПГ „ Д.Талев“ не е трудно да си любим учител. И аз не съм единствена, разбира се. НПГ „ Д.Талев“ изгради учителя в мен. Това е гимназия с невероятен дух и много подкрепяща атмосфера. През годините съм имала непрекъснатата подкрепа на ръководството, колегите, учениците, та дори и на родителите и това е усилвало творческия  порив у мен.

Благодаря на всички, че бяха до мен и в този конкурс!

 

КОМЕНТАРИ

Коментарите са забранени за тази статия.