Тази година на днешния ден отбелязваме три значими годишнини
Историята познава дати, които не са просто отрязъци от времето, а пресечни точки на съдбовни събития, белязали пътя на народите. 27 февруари е именно такава дата – ден, в който се преплитат културата, борбата за самостоятелност и развитието на словото като основа на народностното съзнание.
Тази година на днешния ден отбелязваме три значими годишнини: 200 години от публикуването на първата глава на любовния роман в стихове "Евгений Онегин" от Александър Пушкин (1825 г.), 155 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (1870 г.) и 80 години от въвеждането на правописната реформа в България (1945 г.). Тези събития, макар и различни, имат една обща същност – утвърждаването на духа чрез словото, съхраняването на корените и стремежа към независимост.
Хронологичният анализ за триединството на духа ни „пренася“ в XIX в., където „откриваме“ Александър Пушкин. Пушкин, гласът на руската душа, променя литературата завинаги, когато през през първата четвърт на XIX в. публикува първата глава на „Евгений Онегин“. Времето е бурно, идеите за промяна и индивидуална свобода се надигат, а словото му се превръща в оръжие за свобода. Неговата поезия отеква далеч отвъд Русия – тя вдъхновява народи, които търсят своята идентичност и път към културна самостоятелност. Той работи над него в продължение на 7 години. Публикува го на отделни глави, между 1825 и 1837 година. Това е първият реалистичен роман в руската литература.
Творчеството на Пушкин е доказателство, че езикът не е просто средство за изразяване, а сила, която формира съзнания и буди народи. Творбата е преведена на много европейски езици и се счита за световна класика. Героят е разочарован от обкръжаващата го действителност. Той не може да намери своето жизнено поприще, не може да изяви личността си, защото, както пише руският литературен критик Белински, "бездействието и пошлостта на живота" задушават Онегин, той даже не знае какво му трябва, какво иска. Знае само какво не иска.
Почти половин век по-късно, през 1870 г. с ферман на османския султан е узаконена Българската екзархия. Доц д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, на стр. 20 в своята книга „Българската екзархия: 150 години от учредяването ú“, издадена през 2020г. от Синодалното издателство на БПЦ-БП пише, че „Благодарение на султантския ферман от 27 февруари 1870 г. било възможно възстановяването на изгубената в началото на на XV в. българска църковна независимост“.
Църковноисторикът също пояснява и, че ферманът е издаден в петък, 27 февруари, а е връчен на българските и на гръцките представители от Великия везир Али паша на следващия ден – Тодорова събота, 28 февруари. На цариградската българска колония документът е показан на 1 март, Неделя православна, в дървената църква „Св. Стефан“.
Това не е просто административно решение – това е възраждането на един народ, който чрез вярата си доказва правото си на самостоятелно съществуване. Екзархията се превръща в обединителен център за българите, вдъхновявайки ги да отстояват своята култура и образование. Богослужението на български език е нещо повече от религиозна практика – то е възвръщане на самочувствието, знак за независимост и ясна заявка за бъдещето.
Българската екзархия е призната през 1871 г. за официален представител на българската нация в Османската империя. На 22 февруари 1945 г. – месец след избирането на новия български екзарх Стефан (21 януари 1945), Цариградската патриаршия сваля схизмата и признава независимото устройство и самостойна административна уредба (автокефалия) на Българската православна църква. Схизмата е отменена в средата на XX в., през 1945 година.
Пет дни по-късно в същата година, когато България поема по нов политико-икономически път се въвежда и правописна реформа, която отразява динамиката на времето. А нейната предистория е след преврата на 9 септември 1944 г., когато правителството на Отечествения фронт назначава комисия от езиковеди и писатели, която „да разгледа възможностите за опростяване на българския правопис“. Въпреки силната съпротива на български общественици и писатели, включително и членове на комисията като Елин Пелин, в началото на 1945 г. комисията внася в Министерския съвет предложение за реформа на българския правопис, което на 27 февруари е публикувано в Държавен вестник като наредба-закон.
В резултат на тази реформа се изхвърля от употреба буквата ят (ѣ) и се заменя с я, е или по-рядко а, според ятовото правило. Така например вместо бѣлъ вече се пише бял, а за останалите форми се ползва буквата е: бели. Изхвърля се от употреба буквата голям юс (ѫ) и се замества с ъ или а (по-рядко). Прекратява се изписването на краесловен ъ, където няма звукова стойност. Например, думата „царь“ след реформата се пише цар. Прекратява се изписването на краесловен ь, но се запазва пред буквата о за означаване на мекост – например, Ваньо. Думата „човек“ преди реформата се е пишела „човѣкъ“. Опростен е правописът на някои думи: вместо нуждни вече се изписва нужни, вместо сърдце – сърце, вместо праздникъ – празник, вместо гостба – гозба и др.
Писмената реформа е част от един по-дълъг процес – стремежът към яснота, достъпност и систематичност в словото. Макар и дискусионна, тя е още едно доказателство, че езикът е жив организъм, който трябва да се адаптира, без да губи корените си. Във всяка буква и във всяко правило се отразява духът на поколенията – онези, които са създавали, предавали и защитавали езика през вековете.
Тези три исторически събития съществуват в един времеви континуум, в който езикът, вярата и свободата не просто съжителстват, а се преплитат в едно цяло. Литературата на Пушкин, борбата за духовна самостоятелност чрез Екзархията и правописната реформа са различни, но всички те говорят на един език – език, който разказва историята на съзиданието, непреклонността и културната ни памет.
Точно днес се представи и детската стихосбирка „Шипковият храст и вятърът“ на Михаил Калдаръмов именно в Художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в гр. Кюстендил, в която словото и изобразителното изкуство умело се вплитат.
Акцент в логото на НЧ “Пробуждане-2022“ - с. Шипочано, общ. Кюстендил е шипковият храст. Затова и председателят на читалището в това кюстендилско село, д-р Ирина Йовчева, уважи събитието.
Любопитен факт е, че на днешния ден са родени и двама изключителни съвременни български художници: Валентин Ангелов - график, живописец, карикатурист, автор на реклами и симпатизант на а заедно със своята колежка от Художествената академия създават проекта на дизайнерската сватбена рокля на принцеса Калина, и Владислав Веселенов, член на същото читалище и консултант на естетичните композиции. Творбите и на двамата художници са познати и извън пределите на страната ни. Със своето изкуство те продължават линията на културната приемственост, доказвайки, че духът не е само минало, а и настояще, което чертае пътя към бъдещето.
Днес, на 27 февруари, дни след честване 152 години от обесването на Апостола на свободата, Васил Левски и дни преди 3 март, когато ще честваме 147-годишнината от Освобождението на България, ние, от читалището в с. Шипочано, отправяме призив да се вслушваме в гласа на миналото, защото той носи онова, което ни прави това, което сме, а изкуството да приемаме не само с очите, но и със сърцето си.
Автор: д-р Ирина Йовчева
