Коментар на автора: Бабо, де е Бог, когато на едно внуче главата е на пътя?!

Снимка: Infomreja.bg

От името на една българка (не по Вазов):

Никога няма да спра да псувам ония келеши, които преминават на червено, които ме будят нощем, пилейки гуми на кръговото, увлечени в гонки. Техните животи не свършват рано, макар че всеки ден им го пожелавам.

Те не са родени от майки, а са се пръкнали на тоя свят като дяволите – от нищото, от тъмното и далечното. За тях психологическа експертиза и разнищване на детството не е нужно, то е ясно, че са деца на една тотално сбъркана система. Техните гени са объркани – даже, от бушуващи повърхностни мисли и комплекси как да изпъкнат и да имат пари. Правят си татуси с надписи „С нами Богъ“, „България над всичко!“, „Бог да пази България!“, „Над закона“. Е, толкова им струват мозъчните клетки.

Смятат се за религиозни, а нямат идея за една четвърт от моралните ценности, проповядвани в Библията и Корана.

Патриота са, а не им е известна нито датата на създаването на Българската държава, нито дата на нейния край.

Защото, уважаеми, държава няма. Не е имало даже. По Живково време – ах, колко обичам тая фраза, нямаше такива търкалящи се глави по пътя, защото нямаше коли по пътя. А пък от 32 години има умни телефони, умни коли и много глупави потребители. Те са притъпили даже най-важния и най-природния инстинкт – да се самосъхранят.

Дават си живота на колата, на пътя, на дрогата – в името на името им… да го четем два-три дни по медиите. Или пък – ако оцелеят, не дай Боже, ги пишем по две години как се влачат по съдебните зали на разбитата съдебна система и там се обясняват как са се разболели от диабет, па после са си счупили крака и ги лазят дървеници у ареста.

И така – хора като Милен Цветков, бабата пометена на спирка заедно с двата ангела на „Черни връх“, остават само в спомените на близките, които не смеят да приберат дрехите им от гардероба, държат още ключа извън ключалката, чакайки ги да се приберат. Надеждата е толкова свършила и пометена от кола, разцепила се на две, че се учудвам даже, че все още се учудвам, че умират хора по този начин, а причинителите им оживяват.

И баба ме научи да не съм съдник. Вика ми: Бог си знае работата!. Бабо, де е Бог, бе, бабо, когато на едно внуче главата е на пътя, делена от тЕлото като агнец…

Послепис: Нямам време да съм любезна, животът е твърде кратък - видимо!

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2cn