Главен учител Елена Търтова за професията си в условията на пандемия

Снимки: личен архив

Тя е носител на приза "Любим учител 2020"

Преподаватeлят по български език и литература Елена Търтова отдавна се утвърди като водещ учител в Гоце Делчев и региона. Но номинацията, която наскоро получи, - „Любим учител 2020“, показа, че нейните професионални качества се оценяват не само на общинско, а и на областно ниво.

Ще я видите  вечно забързана, в постоянна борба с времето, понесла товара на куп задачи. Не роптае, не се оплаква, усмихва се приятелски и продължава, а в ръцете и тетрадки, помагала …

Елена Търтова – главен учител в НПГ „Димитър Талев“, дългогодишен класен ръководител, главен редактор на училищния вестник „Светилник“, човек с безспорен принос към театралните продукции на училището…

Днес тя изживява двойна радост, удовлетворена не само от своята номинация, но и от тази на гимназията, в която работи, защото в същия конкурс НПГ „Димитър Талев“ е обявена за училище на годината!

Елена, знам, че си завършила Софийския университет. Преди колко години беше това?

Дипломирах се в СУ „Св. Кл. Охридски“ през 1999г., специалност Българска филология и допълнителна специалност „ Журналистика“. С болка се разделих с  Университета, защото там изживях пет прекрасни години на интензивно интелектуално развитие, имах възможност да се уча от духовни титани.

А от 2000 година до днес преподавам в НПГ „Д. Талев“ – училището,  което роди учителя в мен и което подкрепя моето професионално развитие.

Защо избра да следваш точно специалност Българска филология?

Избрах тази специалност заради моята преподавателка по български език и литература Петрана Левакова. Часовете й за мен бяха магия. Умееше да провокира мисленето ни и толкова много ми харесваше начинът, по който ни караше да се впускаме в дълбочините на художествения текст, да виждаме на пръв поглед невидими нишки, да възприемаме посланията на текста и с ума, и със сърцата си. След това творческите задачи, които ни даваше – те бяха приключения за емоциите ми. Толкова съм се вълнувала да създам нещо свое – това бе сякаш преминаване в други честоти на съществуване. Обрекох се  на Словото и съм щастлива, че е така.

Ясно си спомням и един час на класа при покойната вече г-жа Дешева – нашата класна ръководителка в шести клас. Тя попита всички ни къде смятаме да продължим да учим и каква професия желаем. Отговорих й, че искам да стана учител по български език и литература. Тя се усмихна приветливо и ми отвърна, че трябва да чета много, много книги – да не преставам никога да чета. Аз бях притеснително дете, но тогава ми дойде такава смелост, че с най-непоколебимия си тон заявих, че съм готова да изчета всички книги само и само да стана учител. Явно емоционалният огън е бил силен още оттогава, защото любовта към филологията е в мен и до днес. Аз наистина вярвам, че Словото е Божествена еманация и затова се отнасям към него сякаш свещенодействам.

Кое те мотивира в твоята работа с учениците, кое ти носи най-голямо удовлетворение?

Чувствам се комфортно и уютно в своята професия, която наричам „ Държава на Духа“. Комуникацията с Младостта винаги е зареждаща .  Учениците ми предават искра от своя ентусиазъм, от младежкия си възторг от живота, дори от бунтарството си. Те са ми като витамини – дават ми виталност. Интересно е да работиш с младежи, които се развиват, които търсят пътища към другите и към себе си . Вълнуващо е да ги наблюдавам как се променят година след година, а и след години. Наслаждавала съм се истински на моментите, когато ученици идват и ми казват: „ Госпожо, този герой е моето Аз“,   „Госпожо, тази ситуация съм я преживял“ и т.н.  

Най-голямо удоволствие ми доставят, когато създават дискусии в часовете, когато защитават позиция, разсъждават, свързват наученото с живота, правят изводи, идентифицират се с герои. За мен това означава, че съм си свършила работата – провокирала съм мислене, създала съм отношение, вградила съм модел на поведение, който да бъде част от ценностната система като пример за добро или за зло.

Държа да ги науча на чувствителност към Словото, да умеят да улавят вибрациите на думите и да ги управляват съзидателно. Да развият онази фина чувствителност към конотативните внушения на думите, а не да спират само до речниковото им значение. Също така важно е да развият асоциативно мислене – да умеят да виждат връзки между литературата и другите изкуства, психологията, философията, историята. В общ план, съгласна съм с преподавателя по физика Теодосий Теодосиев,  че учителят трябва да създава качествени хора – такива, които имат умения за неща,  за каквито Гугъл не може да даде отговор.

А какво е за теб да бъдеш главен учител?  

Главен учител е само административен ранг – няма нищо различно от това да си учител, освен повече административна и методическа работа. Но бих могла да кажа какво е да си учител, като използвам алегорията на средновековния философ Бернар от Шартр, алегория, която за първи път прочетох в едно интервю на университетския преподавател  Стилиян Стоянов и много ми хареса – тя много точно предава отношението ученик-учител. Перифразирана, тя е следната –  учениците са подобни на джуджета, седнали на раменете на великани; джуджетата виждат повече и по-далече от великаните не защото имат по-добро зрение и не защото са по-високи, а защото великаните са увеличили техния ръст със своето собствено величие. Ето това са учителите –  великани, които дават от своя духовен ръст на учениците си и ги правят способни да виждат още по-далеч в бъдещето.

Интересно е човек като тебе, отдаден изцяло на професията учител, да каже какво му взема и какво му дава тя. Особено днес,  в условията на пандемия.

Дава много и взема много – като всяко нещо, което човек приема с ранг на мисия. Аз обаче не искам да „калкулирам“ какво дава и какво взема.  Просто знам, че всичко, дадено с жар и сърце, с жар и сърце се връща към теб. Днес, в условията на пандемия, учителската професия стана още по-усложнена. Пандемията ме извади от „зоната на комфорт“, доведе ме до точката , в която се  явяват  неподозираните сили. Аз, подобно на колегите ми, удължих работния ден до 14-16 часа – подготовка на електронни уроци, електронни тестове, електронни проектни задачи, тържества, конкурси…Появиха се разнопосочни предизвикателства – технически сривове, усилия да се контролира ученическият поток от разстояние, нови инструменти за оценяване…

Дигиталното образование постави въпроси с морален характер – колко реални са оценките на учениците, как адекватно и пълноценно да се измерят знанията им, как да се контролира реалното присъствие в часовете, особено в райони със слаба интернет свързаност. И постепенно в моя преподавателски опит навлязоха новости. Създадох си собствен канал в Youtube , където качвам уроците си. Този ход се оказа полезен и удобен за учениците, които са отсъствали или са закъснели – те могат отново „ да влязат в час“, като гледат преподадения материал. А това се превърна и  в техника за бърз преговор. Със задоволство установявам, че уроците се гледат и моят труд излиза извън местоработата ми и става полезен за ученици от други населени места. Получавам благодарности, които ме мотивират и осмислят моята дейност. Голямо бе учудването ми, когато от Германия ми се обади родител, работещ там, който сподели, че много се е вълнувал и си е поплакал на урока ми в Youtube  „ Стихотворението „ Две хубави очи на Яворов – анализационен прочит“. Дадох си още веднъж сметка за отговорността на учителя пред другите, за силата на влиянието му и за мащабите на работата му. В условия на пандемия всъщност ние преподаваме на аудитория, по-голяма от ученическата.  В съзнанието ми са думите на Иван-Вазовия герой от „ Под игото“ – Бай Марко, че образованието е тайнствена сила, която променя света. Трудът на учителя минава граници и става видим , измерим и осмислен пред очите на света.

Неврокопската професионална гимназия е известна и със своя вестник „Светилник“. От колко години ти си негов главен редактор?

Вестник „ Светилник“ е на 24 години – сериозна възраст за медиен продукт. Аз съм редактор на училищния вестник от 20 години. Вестникът ни се радва на голяма читателска аудитория, спечелил е вече две журналистически награди, с които се гордеем.  „Светилник“ осветява не само пълнокръвния и богат  училищен живот в НПГ. Нашите репортери създават материали по актуални теми, вземат интервюта от обществено значими личности. Много вълнения ни донесоха отговорите на хора, до които сме жадували да се докоснем. Например такива са всички от рубриката ни „Наследници на наши класици“. Спомням си с какво вълнение четохме писмата от Братислав Талев, Мария Далчева, Елена Хайтова, Елисавета Шапкарева, Мая Вапцарова. На страниците на вестника ни са били министри, общественици, университетски преподаватели, певци, журналисти, актьори. Удоволствие е да виждам, че вестник  „Светилник“ се очаква като събитие в училището – и от ученици, и от колеги.

Друга извънкласна форма, в която работиш, е училищният театър. Кое подхранва интереса ти към него, а вече и към филмовата адаптация?

От няколко години в НПГ„ Д.Талев“ се създават изключително успешни театрални постановки, оценени с отличия на международни фестивали. Като част от честванията на Патронния празник на училището, в две поредни години създадохме две театрални постановки – „ Корени и гранки“ и „Кръстопът“ -  по мотиви от Талеви романи, които обществеността добре познава. Продукциите бяха дело на екипи от преподаватели и ученици.

По-рано във времето самостоятелно създадох една минипостановка „Съд над Султана“, която представих на Театралните празници, организирани от маестро Огнян Вълев. След това се роди и другата ми драматизация - „Последните дни на Яворов“. Тази година създадох първия филм в моята педагогическа практика – екранизацията на „ Под игото“. Той  бе част от открит урок по български език и литература, представен пред експерти от Регионалното управление на образованието и колеги.

И театралното, и филмовото изкуство са незаменими похвати в методическата работа на учителя, когато трябва трайно и емоционално да се съпреживее текст. Те дават възможност за пълна идентификация с героя, за изживяване на цялостен катарзис и за вграждане на тези емоции в  ученическата памет години наред.

Сега, при създаването на филма, ми направи впечатление, че учениците си говореха помежду си -  в неформална , приятелска обстановка  - с думите на своите герои, с реплики от романа. Това означава, че те са направили езика на класиката по някакъв начин свой. И ето как един текст, определян често като труден за учениците, се оказа желан, предпочитан в езиковата  им реалност. Освен това театралните и филмовите изяви оказват благотворно влияние върху самочувствието на нашите възпитаници – така те развиват креативността си, увереността в своите възможности, чувството за отговорност – когато трябва да пресъздадат образ, както и гражданско и патриотично съзнание.

А как приемаш номинацията за любим учител ?

Тази година имах честта да бъда отличена с второ място в категорията „ Любим учител в Пиринско“. Радвам се на тази номинация и благодаря на всички ученици – настоящи и бивши, на родителите им, на колегите и приятелите, които ме подкрепиха. Мисля, че съм щастливка, след като толкова хора имат в сърцето си топлина за мен.  Благодарна съм! Смятам също така, че  всеки учител е любим за някого, развълнувал е нечие сърце, посочил е път, ограмотил е ума и сърцето.

Неведнъж съм се чудела как успяваш да съчетаваш професионалните си задължения с тези на майка на три деца.

Истината е, че не успявам съвсем. Не успявам да бъда най-добрата майка. И това ме натъжава. Имало е моменти, в които работата е измествала вниманието ми от моите деца. Имало е моменти, в които, уморена от преподаване в училище, не съм имала сили да помогна на собствените ми деца в училищните им ангажименти. В такива моменти ми се къса сърцето. Амбицирана съм обаче, каквото и да ми коства, да променям това.

Когато децата ми бяха по-малки, си имах отделни часове за всяко от тях, освен часовете заедно. След това ежедневието ми доста се задъха и тези часове някак се изгубиха. Сега отново възстановяваме „ нашите часове“  - те са ми много ценни – в тях влизам в света на всяко от децата си, а и заедно си създаваме наша вселена. Това са най-прекрасните паралелни вселени, в които пребивавам.

И накрая - какви съвети би дала на учителите, които сега навлизат в професията?

Не съм сигурна, че трябва да давам съвети, защото всеки намира Пътя в своя опит и според своите възможности. Но бих искала младите учители да бъдат визионери, да приемат професията като призвание – с отговорността за бъдещето, която носят; да знаят, че нашата работа е работа с човешкия Дух и  е фино изкуство, което се създава с обич, добронамереност и мъдрост. Радичков казва, че „ Човекът е дълго изречение, писано с много любов, но пълно с правописни грешки“,  и аз мисля, че Учителят, както и Родителят, и Животът, са Призваните да  поправят с мъдрост и справедливост тези „правописни грешки“.

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2za