Прекланяме глава пред Ботев
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим, да са скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи, какво да права,
кат' ма си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище;
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ма и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще са залова,
пак... какво сабя покаже
и честьта, майко, юнашка!
А ти га чуеш, майнольо,
че крушум пропей над село
и момци вече наскочат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с крушум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пак слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехрани-майка излезе."
Но иди, майко, у дома
и с сърце сичко раскажи
на мойте братя невръстни,
да помнат и те да знаят,
че и те брат са имале,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сирмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнат,
да помнат, мене да търсат:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със крушум да го поздравят,
а пак със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред назе, майко, на хоро
и дойдат мойте връсници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал,
и какви думи издумал
пред смъртьта и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гръди и млади...
Но туй щат братя да видат
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любат и мразат...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с игленки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте брашлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ма, майко пригърни
и в красно чело цалуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ща либе пригърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с цалувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пак тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ма забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Христо Ботев е роден на 6. януари 1848 г. в гр. Калофер. Учи в Карлово и Калофер, а през 1863 г. заминава за Одеса, където постъпва в Одеската гимназия, но през 1865 г. е изключен за свободолюбивите си идеи. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, още същата година е принуден да емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. "Гайда" и "Дунавска зора". По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. "Дума на българските емигранти" (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. "Свобода" и "Независимост". Издава сатиричния вестник "Будилник" (1873). След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган - в. "Знаме" (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. "Нова България" (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб "Радецки" и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит - 02. 06. 1876 г. Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител, Христо Ботев се превръща в икона за българите, в национален символ. Автор само на 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес, а цялото му творческо наследство предлага една радикална версия на българското национално мислене и философия.
