Тишина! В България е все по-тихо
Още една свещичка е запалена за един изгаснал живот.
За едно момче, за една жена – блъсната от полицейски син, за друга – съпруга на полицай.
Всеки ден, от началото на лятото, говорим за домове на ужасите, където няма бъдеще през миналото ни – пред нашите баби и дядовци. Черното море почернява заради „още малко по-навътре“, заради нечутата спасителска свирка. Войната по пътищата вече не се води. Тя е спечелена от черното платно, с черното ферари, с черното гориво, разлято по пътя.
По коридорите на съда ходят оковани млади хора, днес взели книжка, утре отнели живот. Съзнават ли те, че едната плът е погълната със себе си в земята всичко – и семейството, и приятелите и е спряла музиката и празниците.
Тишина! В България е все по-тихо. Чува се свистене на автомобилни гуми, траурен марш, вой на сирени, плач на майки без деца и деца без майки.
Тишина.
И някакви, не заслужават име, политици излизат с поредните затегнати мерки за затегнати колани и контрол след безконтролието, с обещание, че няма да има повече. Затяга се само воденичният камък, който дърпа всеки опечален към безжизненото тяло, което не искал да пусне. В гърлата на милиони българи има буца, сълзите пресъхнаха отдавна и безводието вече не е тема.
Всичко си отиде.
Няма по-добре от преди. Няма закон за хилядите инциденти на месец, нито правосъдие, което да върне от другия свят изгубеното. Че нали и оня окования в съдебната зала, който търси милост, е нечие дете, а днес е проклинан да не се е раждал никога.
С клетви борави тоя народ. Малък, но много почернен. По земята се ходи, в кръв се гази. Във фейсбук междувременно лелички пишат „Амин“ под всяка икона с послание „Напиши „Алилуя“ и ще ти се сбъдне едно желание“. Сбъдва се! Милиони са хвърляни от прозорците и вземани от мулета, докато бабите гледат като телета.
Пожари се палят и гасят докато всичко не погине. Къщите, които са единствената крепост за пиянство, бой, разврат, спомени и детство. За празник с всички на масата. Къщите са на въглен. А и вече няма кой да седне на тая трапеза. Половината са в чужбина, другата половина в гроба. Или на крачка от него. Защото така трябва.
В тая държава бързата скорост кара хората после да ходят бавно. Да броят до 40 дни, после да потънат в мисъл за хляба. И той е черен вече. По-полезен бил. Затова болниците с по две закрити отделения са пълни с плач.
Пожеланието „Живи и здрави“ не важи.
Тъмната прокоба над страната ни не идва свише. Тя е във всяко едно кътче, където парите се пускат в нечий джоб. Където смъртта е обезмълвила събеседника си. И няма вече глас, който да изкрещи „Стига“. Дори и да има, една птичка, направила пролетта, на есен отлита.
Никой не ще да псува и плаче жарко, да убива и да мъсти. Защото няма(ло) смисъл. В ада мъртъвците не се сърдят на съдбата си, те сами са я избрали.
Точка.
