Мило внимание прояви за пореден път колективът на читалище „Братство“ - Кюстендил към живата легенда Димчо Занев от с. Ваксево, който е сред малцината, все още практикуващи старият кошничарски занаят.
Роден през 1933 г., той е съхранил и до днес своята енергичност, трудоспособност и най-вече усмивката си и жизнерадостното си чувство за хумор. Не пропуска нито един от кюстендилските празници на черешата, на плодородието и на хляба, не отказва покани да представи майсторлъка си на фолклорни събори и изложени на старите занаяти.
Допреди няколко десетилетия село Ваксево се славеше със своите уникални сливови градини. Прочутата ваксевска слива и ваксевската сливова ракия бяха една от емблемите на Пиянечкия край. Изобилието от плодове даваше работа на десетки майстори-кошничари, за чиито плетени кошове, кошници и панери имаше огромен пазар.
Днес всичко това е минало, за съжаление. Сливовите градини изсъхнаха, старите сортове се изгубиха, прочутата ваксевска сливова ракия е по-скоро легенда и спомен. И занаятът на бай Динчо Занев се превръща в легенда. А докато съвсем не се е превърнал само в спомен, майсторът все още плете кошници с пръчки, които сам си бере от гората и сам обработва по стари технологии, които е научил още от дете от предците си.
В изложбата са представени както произведения на стария кошничар, така и живописни фотографии от негови участия в празници и фестивали. На тях той е с неизменната си усмивка, в традиционната народна носия, с мустак и със затъкнат с намигване пищов в пояса. Българин с хубава осанка, с достолепие и със заслужено самочувствие!
На откриването на изложбата се събраха четири поколения от семейството на бай Димчо. Специално за да го поздравят от Дома за възрастни хора „Ильо Войвода“ дойдоха в инвалидните си колички две негови землячки – 96-годишната баба Славка от с. Еремия и по-младата с шест години от него Иванка от с. Ваксево. Доведе ги лично директорката на дома Анелия Велинова заедно с хора от своя сърцат екип.
Срещата беше много вълнуваща, изпълнена със спомени за хора и събития от родния край, с мили приказки за „някога“, с доброта, съхранена в този чист вид май само у онези последни мохикани, на които целият живот и труд е бил свързан със земята.
Лелее, все едно, че си отидохме по нашия край! Добре, че дойдохме да се видим, че то се не знае кога пак.., казаха умилено двете жени, а бай Димчо ги успокои: Е, не е баш като едно време, но има още пред нас, има, само да е живот и здраве!
