Тя съдържа стихотворни посвещения на поети, композитори, художници
Много скоро след двутомника „Камбаните бият за празник“ (Антология на неврокопските творци) поетът Асен Стругов написа нова книга със стихотворни творби – „Път към безсмъртието“. Тя е своеобразно продължение, ехо от „Камбаните…“. И ако в тях звучеше гласът на литературния историк и критик Асен Стругов с неговия поглед върху създаденото от неврокопските творци, то в новата книга се леят песните на поета, посветени на същите тези творци.
За разлика от авторите, които са влюбени в своето творчество и нехаят за чуждото или го пренебрегват, Асен Стругов живо се интересува от словесните рожби на събратята си по перо. Нещо повече. Той, знаейки колко е важно за създателя да бъде оценено неговото творение, прави точно това – изважда на повърхността стойностното, онова, което не всеки може да види. Така е в „Камбаните бият за празник“, така е и в новата книга, чието заглавие само по себе си говори за силата на словото, а това вече е признание за тези, които го създават.
Поетът поставя творбата си в класическа рамка – пролог и епилог. И в началото, и в края той изрича топли думи за своите „приятели със поетична душа“:
Не мога, не мога без вашия глас –
поети, другари от родния край!
На воля ще пея до сетния час
за слънчева дружба и цветния май.
Композиционно книгата е разделена на три части. Най-голямата – първа глава, е озаглавена „Духът на поета“. В нея, преди да започне с посвещенията на местни поети, художници и композитори, Асен Стругов изразява възторга си от великаните на българския дух Христо Ботев, Васил Левски, Иван Вазов, Гоце Делчев, Даме Груев, Пейо Яворов, Тодор Александров, Людмил Стоянов, Мария Грубешлиева, Кръстьо Сарафов. Приближавайки се към нашата съвременност, той пише стихотворения за Петя Дубарова, Алисия Санча, Илия Бръчков, Борис Христов, Георги Данаилов, Красимира Кацарска, Илиана Фончева…
В някои от стихотворенията авторът накратко проследява живота на съответния творец, превърнат в лирически герой. Например от „Учителката“ читателят разбира за вълненията на младата жена (поетесата Величка Мандаджиева), превърнала се в „майчица света“ за своите ученици.
Други произведения съдържат оценка за цялостното творчество на даден автор. Във „Вълшебникът“ (На Запрю Икономов – артист, поет и композитор) четем:
Той музика чудна написа
за танц и вълшебни хора.
Високо с криле на орлица
се носи навред песента.
Такива са и стихотворенията, посветени на Георги Гавалюгов, Димитър Милушев, Димитър Янев, Зафир Кънчев, Илия Крантев…
В други свои творби Асен Стругов подхваща теми от произведения на даден автор и ги интерпретира посвоему. Така е например в стихотворението „Грешници“, посветено на Любен Радойков. В него с присъщия на Радойков патос на отрицанието, Асен Стругов заклеймява предателите и призовава: „ Да ги изринем на бунището със сила!“
Разбира се, такъв подход не би бил възможен, ако авторът не познава в детайли съответното творчество. Поредно доказателство е стихотворението „Пред Божия съд“, за написаното от Ангел Каравчев, който се вълнува от подобна проблематика.
Понякога различните подходи се преплитат в творбите за един и същи автор. Така в първото стихотворение, посветено на Димитър Нанчев, - „Истинска любов“, доминира оценката за творчеството му, второто е монолог на рано отишлия си от света поет, а третото е за любовта – основна тема в стихосбирката, която Нанчев издаде малко преди смъртта си.
„Път към безсмъртието“ допълва Антологията на неврокопските творци с произведения като „Звезден ден“ от Румен Шарланджиев, „Яне Сандански“ и „Песен за скитника“ от Тодор Петрелийски и други.
Втората глава на книгата – „Любовта на ангелите“, съдържа любовна лирика. И тук чувството към любимата жена е така силно, чисто и нежно, както в неотдавна излязлата стихосбирка на Асен Стругов „Портрет на момиче“. Любовта е споделена, което прави лирическия герой щастлив. Най-силно в това отношение е стихотворението „Вървя в полето цветно“, което диша с омаята на любовния възторг:
Така е леко! Бисерни цветя
като момичета се смеят.
И някаква магия на кръвта
щастлив ме прави – да лудея…
И последната глава на книгата – „ За влюбените и смъртта не е раздяла“, е посветена на любовта, но, уви, на тази, която навява тъга. Всяка дума тук е изстрадана и трогва читателя. Достатъчно е да споменем реторичните заглавия „Кой ще ми върне твоята усмивка?“ и „Наистина ли те загубих?“ Дълбоко изповедни са и стихотворенията „Тъга“, „Тъгата не заспива“, „Прощално“ :
Разплакано е слънцето сребристо,
навсякъде край мен е тишина…
В тези творби образът на любимата жена присъства със съвсем реални черти, от които най-често се споменава нейната нежна усмивка.
Но макар и тъжен, лирическият герой, слял се с поета, не унива. Той е благодарен на съдбата, че го е дарила с такава силна обич, която е сгрявала и продължава да сгрява живота му:
Вярвам, вярвам вече на съдбата,
че със силна обич ме дари.
И ми даде радостта крилата –
всичко хубаво ми подари.
Така, без униние, с една светла тъга, завършва тази книга за любовта, мъдростта и красотата – основание на поета Асен Стругов да изрече за себе си:
На жалост как се пее – той разбира,
но със възторг посреща пролетта.
