Послание до всички прекършени рози
Здравей, красавице!
Аз съм журналист и ти пиша това писмо, за да ти разкажа как мина горещият юли.
Надявам се, че се възстановяваш. Знам, че не спиш. Спокойно, и сънят ще дойде – умората ще те събори… Миризмите на йод, риванол и всякакви мазила е гадна. И аз не я харесвам. Рязала съм си пръста няколко пъти в кухнята. Не обичам да усещам как марлята се отлепя от засъхналата кръв. Разбирам те! Знаеш ли… тези дни и нощи много се говори за теб и ти ми стоиш в главата. И в един миг, даже беше повече от минута – си пожелах аз да съм на твое място. Просто за да не те боли и да си бъдеш дългокоса и усмихната. Пожелах си да виждам очите на лекарите, надвиснали над мен с маски и широки тъмни очи. Даже малко си пожелах да спра да говоря като теб, защото откакто разбрах, че те има, в главата ми крещят милиони гласове и разкъсват чужда плът. Сигурно съм мазохист, със сигурност не съм страдалец! Тука, на тая територия се чувствам длъжна да изкупя чужди грехове, но не да страда друг по тоя накълцващ начин. Чувам писъци в главата си, сигурно твоите вече са заглъхнали. Чувам и как падат сълзи като тежка градушка. Чувам и молбите, чувам…
Тоя месец, нали ти обещах да ти разкажа, в новинарските емисии се говореше за прословутия бюджет, който депутатите приеха, ама медиците и полицаите – не. А този, които е защитник на народа, Гешев, си направи движение „Справедливост за България“. Надявам се ти да я дочакаш!
Много се шумеше и за визитата на Зеленски у нас. Три дни се говореше как ще дойде, после три часа говориха какво прави в София, той взе, че си тръгна. Остави молба за помощ. Депутатите се скараха дали да му я дадем или не.
Към края на месеца пък ПП и ГЕРБ се разбраха за шефовете на различни институции. Взехме си и „Росенец“ обратно.
Две „новини“ се въртяха по емисиите денонощно. Че един такъв – като бившия ти, ял пържола за 500 лв. Спориха и за 3 март – дали да ни остане национален празник.
Така свърши юли. Знаеш ли, това е парадокс! Защото тебе грам не те засяга дали шепа политици ще помогнат на друг държава, дали ще празнуваш 24 май, дали минималната заплата ще се увеличи. Защото си едва на 18 и сега нямаш мисли в главата си, а само странните гласове на хора, които те гледат с цялото съжаление на света. Ти чуваш как зад вратата на стаята ти жени и мъже шепнат „Горкото момиче!“.
За тебе ще има ли бюджет да се излекуваш, ще има ли празник, за да празнуваш, ще има ли помощ и справедливост (за България)?! Ще има ли живот след тая „свобода или смърт“, ще има ли извинение, разкаяние, унижение, болка – същата като твоята, ще има ли белези и силни крясъци с молби за милост…
И тия, които ще се съберат пред съдилищата в 40 града в страната са същите като тия, които бдяха месец на светофара, оплаквайки Явор и Ани. Те крещят силно като теб и гласовете им от години са заглушени от дебелите книги на властта. Майки плачат за изгнилите си деца, деца плачат за липсващите им майки, други вече не плачат, сълзите им пресъхнаха от безсилие да протестират, алармират, апелират.
Мила моя красавице,
Ти носиш белезите на тая изкормена система! Не се срамувай от себе си, а плюй връз създателите на „новите мъже“. Тия с мускулите, на табаците, с далаверите, с бързите коли, с патриотизма си, с расизма, садизма, парите, жените, бЕлото… и като ги заплюеш, те ще се удавят, защото твоята сила е по-голяма от едно счупено макетно ножче!
