Разказ за преплетените съдби на Ангелина и света Неделя
През 1860 г. в село Докатичево „се поставят основите“ храм „Света Неделя“. Неговият строеж започва в неделя, а на Петковден е завършен. Храмът бива построен по претекст, че миряните от Докатичево не могат да се поместят в изградения „Свети Георги“ на 250 метра над „Света Неделя“.
Така, малката църква разказва сама за себе си необикновената история на своята поява. Те е изграждана три пъти и трите – пада, докато майсторите не вграждат в основите на храма сянката на сестрата на баба Мария – съпруга на един от работниците.
Днес, гробът на баба Мария е в двора на църквата. А отдясно на входа впита в църковните основи живее и все още ражда една ябълка. В опит да бъде отрязана, резачката спира изведнъж, напомняйки, че ябълката – може би стара колкото храма, е именно сянката на зазиданата мома и на нейната снага не трябва да бъде посягано.
Храмът е оцелял от Крупнишното разрушително земетресение. Има само леки пукнатини по каменните си стени, а за да бъде по-стабилен, е укрепен с дървени подпори, вградени между спойката и камъка.
Вътре в храма имало кладенче с вода, което след земетресението „се мести“ на 100 метра извън стените на храма. Последно – през 2021 г., вода отново пълни кладенчето в храма, а днес няма и капка.
Света Неделя днес е олюпена, стара, пребледняла икона, която поделя времето и пространството си с още една – тази на света Петка. Те са поставени в леви ъгъл на оконостаса – точно над кладенчето, оградено с дървена кутия, на която на стар български е изписано три пъти: „свят“, „свят“, „свят“.
Тези икони дълго време „спели“ на втория етаж от храма – в женското отделение, оградено със зелена дървена мрежа. Там били завити заедно с дарове. Три пъти църквата била ограбвана и три пъти иконите „се връщали“ в дома си.
Непомръдван обаче е един тежък камък, който не само не се помества от мястото си, но носи най-ценното – скрит език, който днес само се споменава из историческите и филологически страници. Зад иконостаса е каменната ритуална маса, на която на чист неподправен старобългарски език са изписани имената на майсторите – строители на храма. Предполага се и е въпрос на проучвания, че именно надписите, в които откриваме старите носовки и ерове, са на дюлгерски език. Над камъка разпнат е Иисус, пазител на храма.
Иконостасът е дело на иконосписци от Банската художествена школа. Те не за първи път оставят следа от таланта и делото си в околностите на Симитли. Църквата „Свети Димитър“ в Брежани и до днес пази техните икони. Банскалии са стигнали и до тогавашното голямо село Докатичево, в което кипял живот на преселници след като местното население било обезглавено в близката местност Свети Тодор.
Докатичево пък носило името, разказват легендите, на мома Доматиче, която също била посечена от турците.
Банскалии дават своят талант именно в Докатичево за „Света Неделя“ 30 години след построяването на банската „Света Троица“.
А на епископския престол четири змейови глави пазят от злини. Тази църква е единствената в областта, която има подобна структура на стола, който принципно е дърворезбован с лъвски глави.
Уникално място… Привличащо, харизматично, търсещо и даващо, даряващо, успокояващо… Дърпащо чак от чужбина.
Преломна е 2012 година за тримата сина на Ангелина Попова, които след 15 години в Испания искат да се завърнат в родината си. Ангелина пристига в Симитли и животът ѝ поема по 7-километровия път над Симитли към Докатичево, откъдето е набожната ѝ баба.
Тръгвайки по улица „Свобода“ в Симитли и преминавайки по стръмни завои, Ангелина поставя сама табелата „Докатичево“, за да е ясно къде е нейният пристан за утеха и работа.
Ръцете ѝ са мъжки, духът също. Тя е строител по душа и професия. Надгражда мечтите си, чертае с молив надеждите, оцветява плановете си за превръщането на храма в живо място. Единственото – с два църковни празника, което събира на ливадата малки и големи.
Ангелина сама издигна навесите, под които да се наредят казаните с курбан, заклан от самата нея. Тя е второто дете в семейството на Круме шофьора, на което се пада честта да бъде с къса косица, искрящи сини очи и да бъде момче. Да кара трактор, да оре ниви, да бъде козарче, да замине в чужбина, да роди, да се върне и почисти храма на светицата.
Тя намира завитите икони, тя разтребва забравените кандила, лъска черните свещници, измива праха и постиля дарените черги. Тя работи, за да влага в храма, пред чийто олтар често среща нощта и остава там, за да изгрее новия ден. Структурата на купола така е съградена, че първите лъчи огряват целия иконостас, очертан със златна боя и разредените (по неизвестни причини) икони грейват. Събуждат Ангелина за новия ден и новия ѝ живот.
Тук – в България, тя крачи между храмовете „Свети Георги“, „Света Неделя“ и „Свети Тодор“ в селото, разпръснато на махали, в които днес има само двама постоянни жители.
Ангелина копае, за да се понесе водата до храмовете. Гради пътища до тях и поставя ориентири. Търси съдействие от хората и го получава, но нейната най-голяма опора са двамата ѝ близнака и техния по-малък брат, които днес са копия на мъжеството на майка си.
Ангелина е бъбрива, организирана и сигурна, че животът не е ден след ден, отминаващи в години. Тя учи, чете, рисува. За себе си казва, че единствено не може да пее както майка ѝ, дядо ѝ, баба ѝ. Тя е оная българка – като Илийца, която пренася камъни, за да изгражда всеки ден нещо, което вярва, че ще остави след себе си.
На поляните пред храма се събират местните, които изслушват молитвата на отеца, прекръстват се и посядат на раздумка. Храмът не е за веселби, а за почит, казва Ангелина, която, за да напомни за Бог, бие камбаната, докато всички стоят мирно, отрезвени.
Жената, носеща в себе си вярата, че има добро, че тя е дете, расло в попски род, че има живот и след раздялата с най-близките, че човек се учи до сетния си дъх… това е Ангелът на Докатичево.
