Мария е завършила специалност „Психология“. Тя е детска учителка в градина. Има 15-годишен стаж, майка ѝ също е била преподавател. Такъв е профилът на още много нейни колежки. На въпроса „Какво мисли за случаите на насилие в детските заведения?“, Мария и всички останали отговарят „Много е сложно!“. Защо нито една от тях не каже, че осъжда подобно поведение или че това е безумие, а обясняват ситуацията като сложна?
Мария в момента преподава на най-малките, които са група от 35 деца. Всяко едно от тях за пръв път се разделя от родителите си и стресът е двустранен – както за детето, така и за майката. Вчера възпитателката е попаднала в порената ситуация, в която мъник е плакал цял ден „за мама“. През осемчасовата смяна е бил сгушен до госпожата, която от своя страна се усмихвала на останалите 34 деца, за да не ги стресира.
„Ако нямаш търпение и добро сърце, не си годен за тази професия. При групата на най-малките особено пък трябва да си „клоун, артист, шут“, за да може да ги разсееш от тъгата по майките им. Аз самата, когато оставях първородния ми син на градина и той плачеше, от външната страна на вратата плачех и аз-знам какво е! Споделям мъката и стреса, затова моята роля е да приобщя децата към различна среда от майчината и да покажа, че „навън“ няма нищо страшно“, споделя госпожата.
Тя твърди, че професионализмът идва от сърцето с огромна доза разум и знания. Опитът също е от огромно значение, но това не прави възпитателя отличен в работата му. Има жени, добави още Мария, които са в предпенсионна възраст. За тях професията се изчерпва в това да стоят отстрани – буклвано, и единствено наблюдават децата да не се наранят. Тези „възпитателки“ се дразнят от детския шум и плач, защото който и да е човек не би издържал 8 часа да стои в подобна атмосфера, камо ли 40 години.
Такива жени вече са принудени да работят. Обстоятелствата за което са финансови. Но мястото на възрастната госпожа не е в градината, защото нейният праг на поносимост е много нисък, тя е от друго поколение.
Така на дневен ред идва темата „Млади – стари“. Подобен конфликт е имало в литературата ни между Вазов и Славейков, а днес между млади и по-възрастни учителки. Тези жени, с повече стаж твърдо вярват в методите на възпитание чрез наказание, крещене и понякога обиди. Нека да не обединяваме всички под един знаменател. Директорката на детска градина в град Банско е също с много стаж и опит, но учителският колектив, които е подбрала, е почти изцяло от млади възпитатели. Тези енергични госпожи скачат, тичат и пеят заедно с малките, на което става свидетел нашият екип. Те имат физическа сила и психически не са уморени от професията, за разлика от по-възрастните.Това обаче е политика на „ръководителя“.
В пловдивска детска градина ситуацията е друга – там директорката е наела жени, които са преди пенсия или вече пенсионирани. Тя не разчита на младите кадри, а смята опита на по-възрастните като по-ценен.
„Именно заради това хората бягат в чужбина, защото тук да станеш възпитател е трудно, да станеш родител също. Колежката, ударила детето в Панагюрище, е виновна, но и държавата е виновна!“, коментира случая Мария.
Децата плачат, те са чисти и неподправени. Естествено! Та кое е по-тъжно от раздялата, задава госпожа Мария въпроса. Нормално е малките да плачат, да страдат, да се чувстват зле, когато родителите ги няма.
„Учителките от старото поколение често изпадат в изблици на ярост. Знам за такива случаи. Младите пък виждат какво е естеството на работа и ако решат, че не могат да се справят, си тръгват. Мисля, че това е по-хуманното решение.“
Известни са и случаи, при които се сезират институциите за насилие над деца в градините, но при проверка служителите казват „Защо не си мълчите, създавате ни работа!“. Такъв е случаят с госпожа от градина в Добринище.
След случая в Панагюрище обществото настръхна срещу възпитателите. В медийното пространство имаше и кадри на действително насилие от страна на учителки. Достигна се до два въпроса: дали да се поставят навсякъде камери в детските заведения, или не, и дали педагозите да минават през задължителен психоаналитичен преглед за установяване на тяхната психическа стабилност.
По случая с камерите служителите на градините не са съгласни да има такъв видео контрол, защото така се подставя под съмнение тяхната работа. Но съмнението вече е на лице – родителите поставят скрити камери и микрофони в играчките на децата, за да бъдат на ясно какво става „там“.
За да практикува един учител, трябва да мине през задължителен преглед при психиатър. Обществото се разделя на две по този въпрос. Едната част категорично отрича подобен закон, тъй като така се накърнява човешката личност и достойнство. Също така се слагат негласно етикети като „нормален“ и „луд“. Другата страна на монетата, както се казва, е на мнение, че контрол трябва да има, защото не всеки е способен да възпита и гледа детето ти. Контролът в случая не се упражнява за да определи дали някой е психически неуравновесен, а по-скоро за да потвърди, че няма да се достигне до насилие и агресия, породена от „прегряване“. „Burn out” – „прегряването“, е термин, с който се назовава прекомерният стрес в професията и се достига до момент на истерия и агресия.
Оказва се, че казусът наистина е сложен. В обществото ни лекарката и учителската професия губят все повече авторитета си.
Децата са нашето бъдеще, на кого е редно да ги поверим?
