ОТ РУБРИКАТА "СТАНИ АВТОР"
РЕЦЕНЗИЯ ЗА РАЗКАЗА „ТРАКИЙСКИ ПОЛЪХ”
С АВТОР СТОЯН ПЕТРОВ
Разказът „Тракийски полъх” е една интересна, интелигентно написана, интригуваща литературна творба. С четката на талантлив художник, авторът Стоян Петров описва различни аспекти от съвременния живот, човешки драми, любови и възходи.
Съчетават се високо-художественият стил на разказа с интересни житейски интриги, които са заложени в него.
Основно, един мъж и три жени се срещат на страниците му. Те попадат във водовъртежа на техните взаимоотношения, от който излизат в края на литературното произведение.
„Тракийски полъх” е изискана художествена творба, написана с голямо белетристично майсторство и вдъхновение. Тя изкачи литературната стълбица съвсем достойно и може да бъде отнесена към един от върховете сред българските разкази. Необходимо е да се знае, че писателят Стоян Петров е автор на романите: „Лабиринтът на мечтите” и „Комбинации и коловози”, както е известно неговото перо на романист не спира да твори, така че можем да очакваме нова изненада от творчеството на този интелигентен автор, който ни радва и интригува със своите произведения.
Радосвета Златева – рецензент
ТРАКИЙСКИ ПОЛЪХ
/ РАЗКАЗ /
Това все някога трябваше да се случи. Той, Васил Ставрев, го очакваше. А именно – да му връчат заповед за освобождаване от работа - преждевременно. Вчера. Поне не беше изненада за него.
Още от самото начало на постъпването си, скоро след хубавия старт, усети, че нещо тежи във въздуха на служебната му атмосфера. За да дойде вчерашният ден, когато му връчиха заповедта за уволнение, 1 брутна месечна заплата обезщетение, зашото не му бяха предоставили преди един месец предизвестие за освобождаване от работа, променената му трудова книжка – с вписаното време, когато е работил във фирмата - и пожелания за успех. Е, все пак бяха учтиви при уволнението му.
Сега Васил се движеше с бавни крачки към бюрото за безработни, където щеше да се регистрира и след това? След това – не му се мислеше какво ще прави. Беше се опитвал да се занимава самостоятелно с предприемаческа дейност, включително и когато беше на последната си работа, но – без успех.
А, да не забрави, трябваше от благоприличие да се обади на бившата си жена – беше обещал да го направи тази седмица и държеше да бъде изряден.
Звънът на подвижния му телефон го накара да се спре. Не смяташе за възпитано да крачи и да разговаря по джи-ес-ема, както много хора правеха – с право или без право, смяташе го за малко просташко. Това на него можеше да му се случи само в крайни случаи – например, евентуално, ако телефонът му звъннеше докато пресича на светофар, макар че и в този случай сигурно щеше да пресече и тогава да го вдигне.
Той застана неподвижен до една стена на тротоара и се обади:
- Ало – Да, аз съм..................Кой?....А, здравей.
- Взех новия ти телефон от Явор- продължи мъжкият глас в слушалката
- Добре – с неохота отговори търсеният
- Трябва да говоря с тебе. Възможно ли е днес да се видим?
- Не, зает съм – излъга Васил, макар да имаше много свободно време през днешия ден. Но отговори така, защото не беше доволен от последната им среща.
- А кога ще можем да се видим? – нетърпеливо попита събеседникът му - Нека да е утре.
- И утре не става – отново излъга Васил – Възможно е вдруги ден.
- По-рано не може ли? – настояваше човекът от отсрещния край на жицата.
- Не, не по-рано от вдруги ден.
- Добре. В колко часа?
- Сутринта. В 11.
- В 11. А къде?
След като се разбраха за мястото, литературният герой затвори телефона.
Васил Ставрев почука и влезе в стаята на една асоциация в София.
- Добър ден – поздрави той
- Добър ден – отговориха му две от трите жени, седящи зад бюрата в стаята.
- Извинявайте, че идвам така, без предупреждение – насочи се той към една от двете, които му бяха отговорили. – Дойдох за справката, която ме интересуваше. Може би съм подранил?
- Не, готова е. Сега ще я разпечатам.
Тя извърши необходимите манипулации на компютъра, след това стана иззад бюрото си, приближи се до разпечатващото устойство / т.н. принтер / и взе от там разпечатаните 2 листа.
- Заповядайте – каза му служителката, подавйки му ги
- Благодаря. – отговори посетителят.
Когато излезе от служебната стая, той се приближи до една маса в коридора и разгледа получената току-що справка, свързана с негово бизнес намерение. Опасенията му се потвърдиха. Това, което очакваше да се случи, не се случи. Още един удар от съдбата. Какво пък, човек трябва да понася ударите й спокойно.
Потвърди се мнението му и за безполезността на срещата, за която настояваше онзи човек по телефона. Една от безбройните безрезултатни делови срещи, които беше провеждал. Вече имаше изграден навик да ги разпознава.
- И така, съгласен ли си да участваш? – попита го на нея събеседникът му.
- Не – отговори Васил
- Но защо?
- Защото това, което предлагаш ми се струва нереално.
- Но защо?
Той изложи аргументите си и не възприе възраженията на събеседеника си. Срещата приключи и двамата тръгнаха в различни посоки.
Прибирайки се за вкъши, обаче, Васил неочаквано си спомни за един хълм, по който той се движеше вечер. Небето над хълма беше осеяно със звезди и голяма искряща луна. Да, ето той се придвижва, не е сам, с него.........................Изведнъж го осени една силна мисъл.
Нещо забравено, което изведнъж изплува в съзнанието му. Сноп от мисли и намерения. Поток от срещи и преживявания. Напрупана информация, която можеше и трябваше да използва. „Спокойно, само спокойно и невъзмутимо” – заповяда си той.
Така, колата му беше в сервиза и днес след обяд трябваше да бъде поправена, по думите на монтьора. Утре той ще я вземе и ще замине извън София. Сети се за шансове, които трябваше да опита да използва. Не беше успял в различни начинания от личен и служебен характер в този град, но това не означаваше, че не може да опита пак. Може и ще го направи.
Той се отби в градинката, покрай която минаваше, и седна на една пейка. Бръкна в джоба на якето си и извади оттам подвижния си телефон.
И така, Васил Ставрев сега пътуваше с автомобила си за Плодвив. Колелото на живота така го беше завъртяло, че той отскочи в друга, различна плоскост, много далеч от тази, към която се беше устремил.
Вторият град го посрещна с хубаво, слънчево време. Сякаш, образно казано, усети някакъв душевен полъх от Тракия, тракийски полъх.
Видя се с Таня, с която си беше определил среща от предишния ден по джи-ес-ема. Тя беше първото му начинание, с което трябваше да се захване.
- За колко време си в нашия град?
- За пет или шест – някакси наслуки отговори той.
Доста разговаряха. Покани я на вечеря. Тя прие. Закара я вечерта с такси в един ресторант до Гребната база.
- Как върви работата ти – попита го тя по време на вечерята.
- Недобре – като се има предвид, че съвсем наскоро ме уволниха.
- Знам, че си много амбициозен и че ще успееш.
- Да, но аз не знам – реагира той.
Все някога ще се случи, ще видиш, сигурна съм.
След вечерята се разхождаха из Стария град, той няколко пъти се опита да я целуне по устните, но тя отбягваше целувката.
Изпрати я до дома й в квартал „Въстанически” и се прибра в хотела. „Нещо не се получава с нея” – помисли си той. –„Нищо имам още варианти за контакти с жени в Пловдив”.
С другата жена се видяха на следващия ден в 10 часа. Бяха се запознали с нея преди няколко месеца, когато той беше по работа в Пловдивския международен панаир, където тя работеше в „Прес-центъра”. Срещнаха се в кафене „Престо”, в центъра на Пловдив, до хотел „Тримонциум”. Жената беше българска туркиня, от едно село в община „Родопи”, Пловдивска област,
-Утре вечерта, те искам да си с мене. Възможно е да отидем и в нощен бар, така че цяла нощ очаквам да бъдем заедно.
- Не, няма да мога?
- Защо, Айти?
Айтен, така се казваше официално събеседничката му, се засмя:
- А защо мислиш, че трябва да се съглася?
- А защо да не се съгласиш. Впрочем, ти така и не ми се обади, когато беше в София
- Бях само за един ден.
- Е, сега аз съм в Пловдив за няколко дена.
- И ще идваш тук от дъжд на вятър?
- Не се знае – отговори той.
- Прекараха много приятно в кафенето.
- Изпрати я до службата й.
След това извади мобилния си телефон.
Обади се на Диана. Уговориха си среща на следващия ден – до Централната пловдивска пощенска станция.
Той тръгна към центъра на града, но изведнъж смени посоката. Реши да отиде в Търговско-Промишлената Палата. Искаше да се опита да получи информация относно деловите възможности в Пловдивска област.
„Да, помисли си той, необходимо е да се опитам да се занимавам със стопанска дейност в този район”. Вярно, че беше пробвал да прави бизнес в пловдивския регион - износ на череши, на горски гъби-манатарки, на шоколадови изделия, на дървен материал и др., да се занимава със строителство и все не успяваше. Но това не означава, че няма да успее сега. Да съчетае предприемаческата работа със заниманията си с жените в столицата на бившата Източно-Румелийска провинция. Да съчетае полезното с приятното, както беше помислил още в София. Да, ще опита да се заеме с някаква делова работа и тук.
Васил се обади по телефона на още няколко жени в Пловдив, видя се с всяка от тях, но с никоя не се получи любовна връзка, към каквато той се стремеше.
На другия ден преди обяд се видя с Диана в един бар до езерото с пеещите фонтани. Тя беше негова бивша приятелка, с която се бяха запознали на морето и имаха съвсем кратък любовен флирт. Не знаеше дали ще може да го поднови.
- Имаш вид на много преуспяващ човек.
- Да, но не съм.
- Нищо ще бъдеш.
- Кога? – попита той
- Зависи от тебе.
Спомняха си за морето, за общи познати и т.н. Вечерта, той я покани в хотелската си стая и тя се съгласи.
Прекараха заедно цялата нощ. Правиха любов, която се хареса и на двамата.
На следващата вечер Васил отново се разхождаше с с Таня из Стария град в Пловдив. Небосклонът беше обсипан със звезди и голяма луна.
- Колко е красиво небето! – възхити се жената.
- Наистина е много красиво.
- И гледката към града е чудеса – възкликна радостно тя.
- Аз тук, образно казано, чувствам нещо подобно на тракийски полъх. На полъх от недрата на Тракия.
Бяха се озовали пред Етнографския музей.
- Навремето исках да снимам документално-игрален филм за Пловдив - каза той - да бъда продуцент на такова кинопроизведение и задължително щях да включа като един от обектите в него и този музей.
- А да, ти ми говореше, че искаш да снимаш някакъв филм, какво стана?
- Нищо не стана. Не получих подкрепа от никаква институция в града. А тук идвах с един архитект да проучим архитектурата на Пловдив. В Стария град разгледахме различни сгради, в това число и този музей. Той ми говореше за някакви симетрични и асиметрични къщи в старата част на града. А за Етнографсикя музей, киносценаристът на неосъществената продукция, който имаше влечение към поезията, съчини едно стихотворение. Спомням си първия куплет от него. Ще ти го издекламирам:
Етнографският музей в Пловдив е като емблема
От бурни времена, събития и дати разкрасен
Той пресъздава част от борбена, възвишена поема
За българския Ренесанс, изпълнена с подем
- Браво на този сценарист – каза Таня – харесва ми куплета. А по-нататък?
- По-нататък стихотворението не си го спомням. А..... освен това, тогава той съчини и едно друго - за пловдивския Античен театър. Спомням си един куплет и от него. Също ще го издекламирам:
Античният театър сякаш е симфония, дошла през вековете
Написана безмълвно с много обич и със плам
Като разцъфнало, красиво, превъзходно цвете
На подиума на изкуството, със вдъхновение застлан
- А не можеш ли сега да реализираш този проект за снимане на филма?
- Не.
- Защо не опиташ все пак?
- Няма смисъл. Знаеш ли, желаех да снимам този филм, както и да произведа още един, който да бъде игрален сериал, по-голямата част от чиито действия да се развива в Пловдив. Исках да прочуя града по света – с неговото географско положение, с хилядолетната му история, със забележителностите му, с настоящето му и перспективите за бъдещето му. Но нищо не излезе. Не получих подкрепа от никого. И си казах – Пловдив не заслужава кинотворби, които да показват неговите красоти и забележителности по света. Не заслужава!
- Може би някой друг ще успее да снима такъв филм или филми за нашия град.
- Съжалявам, но не вярвам. Съжалявам, но според мене, аз бях и до този момент съм единственият, който можеше да ги направи, извинявай много за нескромността.
- Наистина си изключително скромен в кавички.
- Запомни – аз съм единственият засега, който е в състояние да прочуе Пловдив по света. Но няма да го направя, защото съм твърде разочарован от отношението на пловдивските институции към моя проект. Какво да се прави -това е животът.
Той я претегли към себе си и отново я целуна.
- Хайде след разходката да пием по нещо в кафенето в хотела, в който съм отседнал – предложи Васил
Тя се съгласи.
След разговора в кафенето, се качиха в стаята му. Правиха за първи път любов. Таня беше много всеотдайна.
- Къде ще ме водиш тази вечер – попита го Айтен.
Те вече бяха спали заедно и бяха станали много близки.
- Никъде, защото съм зает.
- Не си много любезен.
- Добре, ще се видим, но утре - каза той.
- Можем да се разходим из града – предложи Айтен
- Съгласен съм – отвърна Васил – ходи ми се на Бунарджика, втория по височина хълм в града, след Джендем тепе.
- Виж как знаеш.
- Казвал съм ти, че имах намерение да произведа филми, свързани с Пловдив. Оттам са ми известни някои неща за него.
- Бил ли си на всичките 6 тепета? – попита жената
- Те не са 6, а са седем.
- Били са 7, но едното – Марково тепе е било разрушено.
- Тепетата не са били 7, а 11. Четири от тях са били разрушени и сега са седем, защото освен тези 6, които ти имаш предвид, и на които аз съм бил, съществува още едно – в ж.к. „Тракия”. – поясни Васил
- Не знаех.
- Така, ще се видим утре. Обещавам.
Той стана, отиде до нейния стол и я целуна по устните.
Вечерта се видя отново с Таня. Разходиха се покрай Марица.
- Ти знаеш ли, че навремето, преди векове, Марица, която в миналото се е казвала Хеброс, а също и Еврос и Мерич, тук е била плавателна? – попита Васил.
- Да, преподавали са ни за това в училище, в час по география.
- От Егейско море дотук, както и на запад до Белово са плавали кораби. Колко хубаво щеше да бъде, ако и сега беше плавателна.
След това отидоха в стаята му. Прекараха нощта в любовни ласки.
- Какво става с плановете ти за бизнес в нашия район? – го попита Таня, когато бяха в леглото
- Днес имах среща с две фирми в Пловдив и в едно предприятие в Асеновград. Засега се оформя нещо, но ......не се знае.
- Дано да успееш. Впрочем, аз съм сигурна, както вече съм ти казвала, че ти рано и късно ще успееш в работата си.
- Дано да си права.
- Трябва да бъдеш сигурен в това.
- Как да съм сигурен, като имам толкова много провали и грешки и сега съм на нулата?
- Вярвам, че рано или късно ще преуспееш. Ще видиш. А всъщност, как мислиш да продължи нашата връзка?
- Нека времето да покаже.
- Това не е отговорът, който очаквах. Намирам го за неопределен. Искам нещо по-конкретно по този въпрос.
- Добре – каза Васил – Нека след 3 месеца да решим.
Той се върна в София. Вечерта се срещна със свой приятел. Поговориха доста. Васил му разказа намеренията си да се опита да прави бизнес в Пловдив. Както и за срещите му там с жени. В момента не беше затруднен финансово, защото беше получил пари от дела си от едно наследство. Без да е разточителен, той харчеше с широка ръка и без нови доходи парите му щяха да свършат до 2-3 години.
С щатната работа не му вървеше, ето съвсем наскоро го уволниха. Също така и със самостоятелния бизнес не му потръгна. Отначало имаше успехи, но след това деловата му работа удари на камък. А по отношение на жените – беше разведен от няколко години, добре че нямаха деца – заради научната си работа, бившата му съпруга все отлагаше да роди.
- Това е хубаво - да опиташ да правиш бизнес независимо къде. Но защо не се концентрираш да действаш тук, в столицата. – попита приятелят му
- Как да ти кажа, искам да сменя обстановката. За известно време да се откъсна от София.
- Това което ми разказа за преговорите, които си провел в Пловдив, Първомай и Асеновград, до известна степен звучи оптимистично. Трябва да се мобилизираш максимално за секторите, към които си се насочил.
- Ще се постарая.
- А с тези жени! Съветвам те да не се занимаваш с глупости.
- Какви глупости?
- Ами ето – да се занимаваш с тази туркиня, означава да се занимаваш с глупости. От два различни етноса сте. А и как си представяш да съжителстваш с нея, след като тя, по думите ти, е ревностна мюсюлманка, а ти си атеист.
- Това няма значение.
- Ще има, ако живееш с нея и тя стриктно спазва всички мюсюлмански празници. Тогава ще разбереш, че има значение.
- Това не може да бъде пречка.
- Твоя работа.
- Но аз не съм решил, с коя да заживея . Засега са три – имам още две любовници - българки.
- Съветвам те час по-скоро да заживееш с някоя жена, независимо дали е от София, Пловдив или от друго място. И да сключиш граждански брак с нея. Впрочем, какво стана с твоята бивша колежка Теодора.
- Нищо не стана. Разделихме се. Сега ще видим какъв жребий ще ми се падне с жените, а и с бизнеса ми в Пловдивска област.
- Жребиите си ги създаваш ти самият.
Васил се върна в Пловдив. Видя се отново с Диана, Айтен и Таня.
Успя да получи интересуваща го оферта от едно пловдивско предприятие и в тази връзка беше необходимо отново да замине за столицата.
Разговаря и с трите жени и им обясни, че му се налага да пътува за София.
На тръгване във фоайето на хотела, в който беше отседнал, го чакаше Таня. Двамата се поздравиха и целунаха.
- Съжалявам , че не мога да ти отделя повече време, но,както ти обясних, трябва да замина за София.
- Добре, щом трябва.
- Но за едно кафе има време. Ела да отидем в кафенето на хотела.
- Хубаво.
По пътя им към заведението тя му сподели:
- Знаеш ли колко много ми се иска да ти кажа „Спри, обичам те”.
- А защо не ми го кажеш?
- Защото знам, че няма да спреш.
- Аз пак ще се върна.
Те пиха кафе и безалкохолно. След това той потегли за столицата.
Предприемаческата дейност на Васил в Пловдивска област потръгна много добре.
След няколко месеца той и Таня се ожениха. Бракът им започна чудесно и протичаше така, както и двамата желаеха.
