На 24 септември се навършват 52 години от смъртта на Владимир Димитров-Майстора (1882-1960). Той е живописец, чиито картини са разпилени по целия свят, но са и цял един свят. Роден в малкото кюстендилско селце Фролош, Майстора остава неизменно свързан със света на българина. Такава е и душата на творчеството му. Когато казват, че е живял 27 години в село Шишковци, също в кюстендилския край, той отвръща, че всъщност цял живот е бил там. Какви са пътищата и търсенията му, какво изразяват картините му? Може би никога няма да узнаем достатъчно... А на мен ми се иска да се връщаме пак и пак към образа му и това, което е сътворил. Защото толкова много от света и от българщината е събрано и осветено в картините му.
Човекът и неговото творчество е един от ключовите въпроси в картините на Владимир Димитров-Майстора. Друг въпрос, отново с хуманистично звучене, е този за връзката на човека с природата. В началото на света на художника са положени хората като единна общност, обединена от един изначален, всеобхватен дух. И Майстора е убеден, че това разбиране е в основата на живеенето в хармония – той се стреми да я припомня и засилва. Желанието му насочва към смисъла на изкуството така, както е определен от Й. В. Гьоте: да възвиси и облагороди човека, да го преведе в едни по-чисти и светли пространства.
В творчеството на Владимир Димитров обаче не са вложени идеите на естетиката на романтизма. Чужди са му също много от представите и похватите на по-абстрактните и крайни течения в изобразителното изкуство от периода от втората половина на ХІХ в. до Първата световна война, когато художникът вече е изградил стила си, а идеите му са достигнали до своята зрялост. Онова, което може да се каже, че го свързва с първата естетика, е почерпеното и от по-късното изкуство като цяло – откъсването от класическите идеали и вглеждането в личността и вътрешните преживявания на човека. Важно е обаче да се открои, че спокойната, почти идилична съзерцателност на картините на Майстора, остава ненарушена и спокойствието, което цари в тях, е почти изцяло лишено от външно изразен драматизъм.
От търсещата, експериментаторска естетика на модернистичните течения след романтизма, художникът усвоява някои изобразителни техники, които могат да се определят като принадлежащи на постимпресионизма („Жътвар”, „Жътвари по обяд”, „Овчарка”). Той обаче не се стреми да бъде екстравагантен и не е привлечен от екзотичното или скандалното.
Може би съприкосновението с големите европейски произведения му повлиява при извеждането на образите и въплътените в тях идеи от конкретиката, при превръщането на портретите в типове, а действията, дори и ежедневните – в ритуали. В същото време, във всеки изобразен сюжет, той влага ценности, питания и търсения. И знание, което може да даде отговора.
Известно е, че Владимир Димитров се възхищава на художници като Иля Репин и Михаил Врубел, които в своите произведения успяват да съчетаят характерни черти на историческата реалност с модерния стремеж към възвишеното и тайнственото. Майстора несъмнено открива много, което да научи от тях, но изпитва и неудържим порив към по-простите форми.
Историческото развитие на българската държава не позволява през Възраждането да се създаде и развие високо изкуството, от което да последва естествен преход към модерността. Процесите се случват някак забързано и творящите в която и да е сфера на изкуството трябва да „наваксат” пропуснатото. Едновременно с това творците се радват на пространство за изява, необременено от силни местни канони. Именно тук виждам една от основните черти на Владимир Димитров: той не се стреми да подражава или да изпреварва други художници.
През 20-те години на ХХ в. обстоятелствата позволяват на Майстора да пътува из цяла Европа, започвайки от Русия и Италия. През 1923 г. той дори пътува до САЩ по желание на своя американски меценат Джон Оливър Крейн. Неуморно разглежда картините на съвременните творци, но не одобрява много от тях. Недоволството може да се открие в постоянния уклон на художника към традиционното, където намира повече правдивост и устойчивост, и с което посланията на произведенията му са по-разбираеми за хората.
По време на тези свои пътувания Владимир Димитров натрупва професионален и човешки опит, и стига до едно лично прозрение: че България е безкрайно богата не само със своята природа, но и на човешки типове – такива, каквито го вълнуват и каквито трудно могат да се намерят където и да било другаде. Той съзнателно избира да не се отдалечава за дълго от родината. Неговата привързаност е пословична и тя вероятно е една от причините неколкократно да отказва предложения за стипендии за изучаване на живопис в чужбина. Другата причина е нежеланието му да се възползва от чието и да е поръчителство. Не приема също подобни предложения да заеме преподавателско място в София. По особен начин е привързан към по-малките общности и места. Съгласява се да стане първо писар (1899-1903) и после – учител по краснопис и гимнастика в Свищов (1910-1919). Може да среща много хора и това му вдъхва живот, а децата, с които работи, го приемат безрезервно – той с обич ги нарича „палячовци”.
Почтеността и всеотдайността на Майстора стават пословични, също както решителният му характер, но и благостта му. А за творчеството му Илия Бешков казва: „Той беше оригинален по всички посоки”. Самият Владимир Димитров не само не открива причини да подражава на когото и да било, а сам определя правилата, по които да рисува. За посланията си той се нуждае само от няколко преобладаващи цвята (без белия), от подходящ модел, от простора на природата. Майстора не е религиозен, но негов ритуал е да става рано сутрин за да „улови” първите лъчи на слънцето, твърдейки, че именно „от такива цветове и от такава палитра има нужда”.
Майстора черпи сили и идеи от родното, от традициите, от паметта. Той споделя, че само чувства, че дава израз на нещо, което вече е там, но все пак „всичките му картини са недовършени търсения”. Когато негов гост не скрива възхищението си от една творба, Владимир Димитров с усмивка му казва, че само толкова е могъл да стори и го подканя да я довърши.
Именно тази свързаност с родното сближава произведенията на Владимир Димитров с народното творчество. Затова и в картините му прозира отношението му към традиционни ценности като непорочността, скромността и трудолюбието. Майстора се стреми да споделя събраната мъдрост, но не изгубва своята съсредоточеност върху високото. Именно одухотвореността на произведенията му е наречена от неговите критици „отвлеченост от реалността”. Той черпи вдъхновение от непосредствено обкръжаващия го свят, но въпреки това е обвинен в „традиционализъм”, „битовизъм” и „декоративност”.
Още една характерна черта, която прави мост между традиционното и модерното в творчеството на Владимир Димитров, е силното и ясно заявяване на личностното му присъствие. Като оставим настрана многобройните автопортрети, които са истински маркери на себепознанието, във всички негови картини се открива послание, „написано” с характерен почерк. Само една силна личност може да се изправи с подобна непоколебимост пред света. И все пак художникът не се стреми да променя или реформира изобразителното изкуство. Той среща открито „новото” по време на пътуванията си и като че успява да „устои” на неговите изкушения.
Дори преломното посещение на Цариград за няколко месеца през 1926 г. го изпълва с възхищение, но не го променя. През този ранен период Владимир Димитров рисува усилено и се раждат някои от най-впечатляващите му акварели, въпреки че предпочита по-рядко да използва тази техника. При изобразяването на „чуждестранното”, художникът се спира повече на пейзажа, отколкото на портрета. Създава се усещането за изминат дълъг път и за опит за „улавяне” поне на част от този небългарски свят. Самите образи вече не са така съкровени и издават повече търсене. Техният вътрешен ритъм е нарушен, или по-скоро не е уловен напълно, макар и не поради неумение, напротив – някои от цариградските пейзажи са сред най-впечатляващите по замисъл, колорит и рисунък.
Решението на Владимир Димитров да отстояването с думи и дела една висока, честна, пряма позиция в живота, неизменно има отражение върху неговото творчество. Почти притчови са постъпките му на смирение, послушание, търпение, труд и отдаденост на ближния. Ценностите, които художникът изобразява, не просто присъстват, а са основополагащи за образите и идеите, въплътени в картините му. Затова казват за него: „Той целият е такъв, сякаш не е от този свят...”.
В своята цялост, произведенията на Владимир Димитров са неповторим израз на един общностен дух и част от силата им е именно в преоткриването, пресъздаването, вдъхването на нов живот на нещо познато, сродно, дълбоко преживяно и почувствано, без обаче посланието им да бъде „завършено”. Конкретно-националното и битово-ежедневното се превръщат в израз на непреходното и универсалното. Опоетизираните образи имат особено значение за всеки българин, тъй като са най-близко до неговите „корени”, и в същото време имат надчовешко измерение.
Въздействието на картините на Майстора се засилва от скъсяването на дистанцията между съкровено-личното и съкровено-общностното, допълването с нови идеи и поводи за размисъл. Непосредствеността на взаимодействието с тях е сходна с тази на песента. Певецът се изправя пред своята публика и неговото изкуство е толкова силно, че изглежда безкрайно и всеобхватно. Във всеки свой тон, песента на художника възвеличава и утвърждава живота, и както казва самият Владимир Димитров в последната си публикувана статия: „Широко... Гласовете се сливат някъде далеч отвъд хоризонта с мелодията на ветровете, с песента на хиляди, на милиони ранобудни, работливи българи. И всичко това зазвучава като химн...”.
