СТАРАТА СЛАВА НА НЕВРОКОП: Три поколения медникари

Юсеин Тюмбелекчиев, снимка: Infomreja.bg

Неслучайно фамилията на три поколения изкусни неврокопски майстори е Тюмбелекчиеви

В разказа „Калинкините чанове“ Николай Хайтов пише, че когато героят му решил да окачи чанове на стадото си, „нарамил се чак в Неврокоп да върви, истински майстор да намери“. И намерил. Неврокопчанинът не се посрамил, „всичката си майстория турил в отливането на звънците“.

Такава била старата слава на Неврокоп – града на чановете и тюмбелеците. Неслучайно фамилията на три поколения изкусни неврокопски майстори е Тюмбелекчиеви.

"Аз наследих занаята от баща ми и дядо ми – започва разказа си Юсеин Мехмедов Тюмбелекчиев. – За мен това не беше основен начин за препитание, но ми носеше радост, истинска наслада.

Дядо ми Шекир Тюмбелекчиев дошъл от град Янина, Гърция. Заселил се най-напред в Сингартия /днешния град Хаджидимово/, след това – в село Хвостяне и накрая – в Неврокоп. Беше майстор на тюмбелеци и яналийки  /също тюмбелеци, но с уши/. Името им идва от град Янина. Вие сигурно знаете, че тюмбелеците са обли, правят се от ламарина и след това се покриват с мед, а звънците са отливки, за тях има специални калъпи с различни номера. Звънците /чановете/ се слагат на кози, а тюмбелеците – на овце.

Моят дядо умееше да прави не само тюмбелеци, но и всякакви бакърени изделия – тенджери, тепсии, тави, казани… Тогава други съдове нямаше и майсторите не смогваха да наваксат. Дядо така се беше сраснал със занаята си, че продължи да работи до последно, а той живя повече от 80 години.

Баща ми и тримата му братя също се занимаваха със звънчарство и медникарство. Всеки от тях си имаше работилничка на улица „Звънчарска“. Работеха поотделно, но конкуренция между тях нямаше. От целия район търсеха техните изделия.

Всеки си имаше редовни клиенти и не завиждаше на другите. Братята заедно излагаха стоката си не само на панаира в Неврокоп, но и в Склаве, Петрич и другаде, където нямаше такива майстори. Спомням си как товарехме багажа в чували, които закрепвахме върху мулета и през Папазчаир, та в Петричко. Тюмбелеците и чановете се купуваха като топъл хляб, защото по онова време имаше много добитък. Петричани доволни, ние – също.

Бакърджилъкът беше предпочитан от баща ми и чичо ми Рамиз. Те купуваха от Пловдив, София и Пазарджик медни листове, които крояха, режеха и заваряваха с медни заварки на огън. После украсяваха съдовете с помощта на малки длета и чукчета. Най-много поръчки имаха за гюмове и казани.

Аз помагах на баща ми, доколкото можех. Работилничката ни беше, където сега е мюфтийството. Всеки ден, като се върнех от гимназията, отивах там, държах казана, тъй като иначе не може да се чука по него, духах на огнището. Баща ми много искаше да стана майстор и се ядосваше, когато се разсейвах. Щом се зазяпвах навън, ме удряше през ръцете. Успокои се чак когато видя, че и аз мога да правя медни съдове.

Когато татко беше в болница, направих менче и едно гюмче. Нарочно ги закачих на прозореца на работилничката. Като се върна, баща ми ги видя, но на мен нищо не продума. После казал на майка ми, че ще стана по-голям майстор от него…

След гимназията в Гоце Делчев завърших Техникум по радио и телевизия в Пловдив. Върнах се и 32 години изкарах в завода за УКВ радиостанции. Но занаята не изоставих, в свободното си време изработвах сервизи за кафе, ракия, вино. Отдаваха ми се малките изделия, макар че те са по-трудни за изработване.

Понякога получавах поръчки за сватбени подаръци. Цял месец работих, за да направя сервиз за сватбата на Калина – дъщерята на Симеон Сакскобургготски. Сервизът се състоеше от поднос, шест чаши за вино и кана. Направих всичко без залепване и с богата украса. Вложих голямо старание, не знам дали сега бих могъл да се справя така добре.

Но както повечето занаяти, и медникарството замря. А медните съдове са по-подходящи за готвене от тези, които сега се продават. В тях яденето не залепва и става по-вкусно. Единственото изискване е редовно калайдисване. И сега можете да намерите на пазара медни съдове, предимно джезвета, но те са тънки и качеството им е лошо. При финансова възможност хората биха предпочели ръчната изработка, но народът обедня. Ако имаше стимул, млади хора щяха да продължат занаята.“

Споделям болката на майстора от изчезването и на този занаят. Та нали така малко по малко губим своята национална самобитност!    

 

КОМЕНТАРИ

Брезничанин14:12 - 26.03.2020
А бе това не е ли нашия Манчо Исов ? Да не е почнал да прави тунчки за овцете и козите !
Код за сигурност, въведете кода i2d