Невъзможна ли е журналистиката в България?
Този текст е посветен на една констатация, направена от български бивш журналист, която чух наскоро, а именно – журналистиката в България била невъзможна. Макар и да не подкрепям твърдението, то поражда определени въпроси, от които най-важният е защо въобще се е породило? До какво води? Защо опровергаването му е сложна задача?
Няколко примера:
Международната неправителствена организация Репортери без граници класира България на 111 място в доклада си за свобода на словото за 2019 година, което ни оставя на последно място сред държавите, членки на ЕС и сред тези на Балканския полуостров. Класацията е базирана на въпросник, раздаван на партньори на организацията (14 групи за свобода на пресата, разпръснати из 5 континента) и на 130 кореспондента по света, на журналисти, изследователи и юристи.
В тазгодишния доклад става ясно, че едва в 24% от 180-те държави, включени в класацията, ситуацията, засягаща свободата на словото, е добра или задоволителна. В предходния доклад те са 26%. Страната ни попада в категорията на държави с видимо изразени проблеми в областта на свободата на словото. След нас се нареждат страни като Нигерия, Афганистан, Пакистан, а нашата свобода удобно се е наместила в оковите, задушаващи медийния пазар.
През месец октомври генералният секретар на Репортери без граници Кристоф Делоар обяви, че медийната ситуация в България никога не е била толкова ужасяваща и от 2006 година насам – тя единствено се влошава. Според него, главната причина за това са постоянните заплахи и налаганият върху журналистите тормоз – физически и вербален, както и непрекъсната им употреба за постигане на икономически цели и в полза на политически интереси.
Главният секретар се срещна с президента Румен Радев, който не отрича споменатите от Делоар причини. За сметка на това се появи необичайно явление – премиерът на страната ни Бойко Борисов за първи път отговаря на организацията, която от три години прави опити да се свърже с него. Това определено действа анти-депресивно върху развитието на проблема.
Няма закъде да бързаме.
Какво като Делян Пеевски притежава Балканска Медийна Компания АД, която пък е едноличен собственик на Нова Българска Медийна Група Холдинг ЕАД, която притежава Монитор ЕООД (в. Монитор), Телеграф ЕООД (в.Телеграф), контролира Компакт Меридиан ЕООД, (в. Меридиан Мач), Политика Днес ЕООД, (в.Политика), а също и 50% от Издателска къща Борба АД (в.Борба).
Проучване на Маркет линкс, поръчано от Асоциацията на европейските журналисти, показва, че Телеграф е всекидневникът с най-голяма читателска аудитория за България. След като Делян Пеевски притежава пет вестника и контролира 80% от мрежата за разпространение на печатни медии, колко адекватна и коректна информация да очакваме от тях? Но продължава да се коментира, че липса на такава въщност нямало и свобода на словото имало. Те медиите били абсолютно автономни.
Тук въобще не споменаваме косвеното влияние, което бива оказвано върху дузина други български медии – чрез финансови ограничения, ниско заплащане, вербален и физически тормоз и дискредитиране на журналисти, които се опитват да крещят истината.
Няколко скандала през последно време доказват, че на журналистите у нас, никак не се гледа с добре от хората, желаещи да скрият истината, окъпана в незаконни схеми и кирливи ризи.
През 2018 година Димитър Стоянов, журналист от Биволъ, беше задържан от полицейските органи, докато, заедно с колегата си Атила Биро, работи по разледването Джи Пи Гейт за финансови злоупотреби с еврофондове. След публикуването на журналистическото разследване, от офисите на Джи Пи Груп започват незабавно да се изхвърлят солидни количества документация. Стоянов и колегата му подават сигнал, но те самите биват задържани, заключени с белезници, дори телефоните им биват отнети. МВР обяснява задържанията с близостта на журналистическия екип до секретен пост.
През месец нември 2018 година, Административният съд постанови, че задържанията са незаконосъобразни и няма основателна причина за тях. Не е там работата. Фактът, че разслезващ журналист, който върши своята работа, а именно – да бъде коректив на властта, бива възпрепятстван от същата тази власт. Отново през месец ноември в дискусия Безопасността на журналистите в България, Димитър Стоянов обяви, че има отправена заплаха за саморазправа вследстиве на разледването Джи Пи Гейт към журналист от екипа на Биволъ, без да споменава името му.
Една година след убийството на журналистката Виктория Маринова от Русе, то още кънти из журналистическите среди и макар да не бе обвързано с работата и – всява страх.
http://news.bnt.bg/bg/a/edna-godina-ot-ubiystvoto-na-zhurnalistkata-viktoriya-marinova
Мога да продължа да изреждам какви събития се стоварват на плещите на българските репортери, но не би променило нищо. А мястото ни в класацията е доказателство за несигурността и цензурата, които причиняват подобни на гореспоменатите събития на дишането на словото у нас.
Журналистиката в България е уязвима, социално несигурна, лишавана от правото си да бъде ефективна в борбата си с корупцията. Журналистиката в България е на командно дишане – затова твърдението, че е невъзможна, е трудно за опровергаване, но пък – не е невъзможно.
Защото, докато има хора, които правят качествена журналистика и поемат рисковете,щедро предоставяни от медийната ситуация у нас, тя ще живее. И не само. Ще продължава да бъде такава, каквато трябва да бъде – нецензурирана, истинска, трудна за преглъщане и свободна.
