В Международния ден на театъра – 27 март, най-често говорим за високата мисия на театралното изкуство, за режисьорите и актьорите, припомняме си, че „целият свят е сцена“. И така трябва да бъде, така е справедливо.
Но не е справедливо в този, а и в другите дни, да отминаваме безценните невидими роли на онези, без които театърът просто не може. Някои от тези роли вече се промениха и дори изчезнаха, но така или иначе театърът далече не е само онова, което публиката аплодира след края на представлението.
Веска Омерска – една атрактивна дама, подир която човек трудно може да се удържи да не обърне, във всичките си професионални години е била свързана с Кюстендилския драматичен театър. Суфльор, помощник-режисьор, изпълнителка на малки, но непременно запомнящи се роли – била е какво ли не в театъра. Обича всеки свой ден, преживян в храма на Мелпомена, и отново би влязла там, каквато и роля да й предложат.
Имаше години, когато в театъра работеха невъобразимо много хора – и всеки имаше своята важна задача в театралния колектив, включително разпоредителките и гардеробиерките. Сценичните работници бяха цяла армия, имаше тапицери, художници, шивачки, осветители, озвучители, електротехници, суфльори, имаше и ателие за обувки, за всяка постановка музиката беше оригинална, за режисьорите, драматурзите, сценографите и актьорите да не говорим – целият град ги познаваше и благоговееше пред тях!
Публиката знаеше всеки, който работи в театъра, и към всекиго се отнасяше с уважение дори само защото диша театралния въздух и с труда си допринася за театралната магия, разказва днес Веска Омерска.
Тя е „жената в бяло“, която никой никога не е виждал дори до кварталния магазин нехайно облечена, несресана, негримирана, неподредена като за корица на журнал. Да разказва за годините си в театъра за нея е съкровено и вълнуващо. Макар и в съвсем малки роли, тя е била на сцената и по турнета с кои ли не колоси на българския театър. И всички ме обичаха, казваха ми, че като ме видят, в театъра изгрява слънце – не ми правеха комплименти, а наистина така го чувстваха, защото бях винаги усмихната, добронамерена, разбираща, отдадена на работата, споделя тя с радост дори само от това, че може да говори за театралните си години.
Споените й наистина са безбройни и тя ги споделя с очарователна непринуденост. Като например този за гастрола на нашия театър в Босилеград, където трябвало да играят „Г-жа Министершата“ на Бранислав Нушич. За главната роля била поканена самата Стоянка Мутафова.
Стигнала кюстендилската трупа до Олтоманци и там се оказало, че Стояна не може да мине границата, защото си била забравила паспорта в София. Не беше възможно да няма представление, в Босилеград хората ни чакаха! – разказва ентусиазирано Веска. Тя впрегнала целия си чар и започнала да моли и уговаря граничните власти да направят компромис – все пак това е Стоянка Мутафова, не е опасна, всички я знаят.
Но границата си е граница и без паспорт няма как да се пресече. Тогава Веска настояла да я допуснат до телефона и започнала да звъни до полицията, шеф на която тогава бил нейният съпруг. И се уредил въпросът, как няма да се уреди, като тя се е захванала с него.
А после колко много ни се радваха и колко ни аплодираха нашите в Босилеград! – обобщава тя с разкошна усмивка абсурдната история.
Ако човек седне да записва всичко, което пази в спомените си и е готова да разкаже, ще се събере една истинска енциклопедия на няколко десетилетия от театралния живот в Кюстендил! А може и някой да го направи някой ден.
Честит празник на театъра, Веска Омерска - на теб и на всички, за които театърът е съдба!
