Янко, как се чувстваш сега, след като Върховният касационен съд постанови оправдателни присъди за всички полицаи по делото "Чората"? Останаха ли ти приятели след злополучната акция "Респект"?
Янко Граховски: Ами какво да кажа. Докато бях полицай, повечето ми приятели бяха също униформени. След акция "Респект" изведнъж телефоните замлъкнаха. Но длъжен съм да кажа, че аз и колегите ми по делото получихме невероятна подкрепа от цялата общественост на Благоевград, както и от МВР. Колегите от цялата страна бяха зад нас, особено тези от благоевградската дирекция. Мога да кажа, че те поеха инициативата и много ни помогнаха, за което сме им много благодарни.
Гергана Граховска: Вече можем да чертаем планове. Вече спим спокойно. Обръщаме повече внимание на децата, защото ги бяхме оставили на по-заден план. Стараехме се да не ги ангажираме със случая. Макар че се намериха "добронамерени" хора, които ги ангажираха. Сега сме отдали изцяло на децата. Всяка минута свободно време прекарваме с тях. Опитваме се да компенсираме всичките години, през които бяхме ангажиране със съдебния процес.
Янко Граховски: Постоянно сме заедно. Сутрин от 7.30 часа до вечерта. Откакто наехме заведение, семейството ни се закрепи. Чувстваме се добре. Хората, които преминават оттук са положително настроени, усмихнати.
Разпознават ли те?
Янко Граховски: Ами разпознават ме хората. Сега вече след свършен факт, всички казват, че винаги са вярвали, че сме били невинни. Нормално е...В началото се поднесе много погрешна информация за случая. Имаше доста неточни публикации и нормално е хората да прочетат и да се повлияят от невярна информация. Но аз и колегите бяхме вътре в самото дело и знаехме, че рано или късно истината ще излезе наяве. Проблемът е, че това много се забави в годините. /Въздъхва/ Но хубаво е, че всичко завърши добре.
Кой даде идеята да се захванете с ресторантьорски бизнес?
Янко Граховски: Съпругата ми бе главният инициатор за заведението. Аз малко се дърпах в началото, защото от бивш полицай кръчмар.... малко трудно става... Има една приказка, че не от всеки става полицай, но от бивш полицай става всичко. Тази приказка се оказа вярна.
Гергана Граховска: След времето, прекарано в усамотение и размишления, в крайна сметка решихме че бъдем сред хора, и това беше верният път.
Янко Граховски: Като станаха тия неща с акцията самите ние малко се отдръпнахме. Бяхме се превърнали в нещо като атракция. Където и да отидех, все чувах думи от рода на: " Вие сте пътници".
През цялото това време беше ли те страх?
Янко Граховски: Не, нито за момент.
Гергана Граховска: Аз съм се страхувала. Мислила съм как ще ми протече животът оттук нататък.
Янко Граховски: Преди това винаги съм се смял на хората, които са казвали: "Като преживях това и станах еди какъв си". А вярно е било така. Сега дребните неща ме радват вече. Нещо такова дребно ми трябва, за да се почувствам щастлив. Преди на някои работи не съм обръщал внимание. 14 години работих в системата на МВР. През всичките тези години един път не бяхме седнали с Гергана сутрин заедно да пием кафе.
Гергана Граховска: Ние сега се опознахме двамата. Преди той постоянно беше на работа, на акции, със седмици не сме се виждали.
Общуваш ли с бившите си колеги?
Янко Граховски: Непрекъснато. Те ме посещават тук, в заведението. По телефона ми се обаждат. Много е трудно. Когато един полицай излезе сам от системата е едно, но когато те изгонят в петък, в пет часа следобед и в понеделник вече си в армията на безработните е съвсем друго. Като не си работил нищо друго 14 години, като си си мислил, че винаги ще си полицай, да те изхвърлят от МВР по такъв начин е убийствено. Няма с какво да се захванеш... Ако, разбира се, не искаш да избереш другия начин.
А има ли лесен начин?
Янко Граховски: За някои може да има, за мен няма. Три години и шест месеца работих в София, в "Кремиковци" като началник на нощната смяна на охраната. Началникът на фирмата разчиташе на мен до последно. И не се изложих. После казаха, че трябва да си ходим и си тръгнахме всичките. Където съм работил, не съм се изложил.
Всички ли колеги ви подкрепяха по време на делото?
Янко Граховски: Да, всички до един. Много колеги присъстваха на всички наши дела в София. Някои от тях си пускаха отпуски за по един ден, за да не ги накажат и идваха при нас в съдебната зала /вълунува се/. А за тия шест години знаете ли колко дела бяха... Идваха с автобуси, с лични коли, с каквото можеха и седяха до нас през цялото време.
А сближихте ли се с останалите полицаи, с които заедно бяхте подсъдими?
Янко Граховски: В началото аз не се познавах изобщо с Иво Иванов и Борис Механджийски. Просто никога не се бяхме засичали в полицейската дирекция, защото работехме в различни направления. След това съдебният процес ни сближи. Вече сме приятели. Малко или много, като изядеш с един човек една торба сол, ставаш приятел с него. Вече се опознаха и жените ни, и децата.
А децата как изживяха случая?
Янко Граховски: Гледахме да ги пазим от всичко, което се случи с нас, но не успяхме напълно. Синът ми Марио, когато беше в 5 клас, един ден се върна разплакан от училище. В час по физкултура учителят му беше сервирал всичко по грозен начин, пред всички деца. Беше му казал: "Баща ти е убиец, той трябва да отиде в затвора. Проведохме разговор с въпросния "педагог", но той така и не разбра, че е сгрешил.
Искаш ли пак да се върнеш в МВР?
Янко Граховски: Да, искам пак да се върна на работа в МВР. Тук, в заведението ми е добре, идеално ми е, спокоен съм, защото семейството ми е до мен. Но въпреки всичко сърцето ми си е на полицай.
Гергана Граховска: През всичките години в сърцето си таеше любовта към полицията. Дори и униформата си я пази у дома.
Никога ли през последните години не изпита разочарование от МВР?
Янко Граховски: Абсолютно искрено отговарям - никога.
Но ако се върнеш в полицията, да не започнете със съпругата ти да "разреждате" сутрешните кафета?
Гергана Граховска: /С усмивка/ За мен е важно той да е щастлив и да знам, че ще върши това, което обича.
