Проф. Цветан Ракьовски - носител на XIII Национална награда за литературна критика

Снимка: Infomreja.bg

Проф. Цветан Ракьовски е преподавател в ЮЗУ

На 20 септември 2019 г. в гр. Златарица се проведоха традиционните литературни празници и връчването на Тринадесетата национална награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков”.

Съучредителите на националната награда – катедра „Българска литература” при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и ръководството на Община Златарица, представлявано от кмета Пенчо Чанев, присъдиха наградата на проф. дфн Цветан Ракьовски.

Досегашни нейни носители са – ст.н.с. Сабина Беляева (посмъртно), проф. Никола Георгиев, проф. Светлозар Игов, проф. Иван Радев, проф. Радосвет Коларов, проф. Михаил Неделчев, проф. Симеон Янев, проф. Чавдар Добрев, проф. Милена Кирова, проф. Антония Велкова-Гайдаржиева, доц. Пламен Дойнов, проф. Иван Станков.

Националната награда за литературна критика е създадена по решение на Общинския съвет - Златарица през 1992 г. Тя се представя на две години по време на изслушването, представени на двамата критици в Златарица.

Проф. Цветан Ракьовски е сред най-авторитетните, разпознаваеми теоретици и историци на литературата с физиономичен почерк и глас сред цяла една генерация изтъкнати имена в съвременното литературно поле. Той е автор, който с микроскопска прецизност дълбае в текста, но и дешифрира скритите смисли на паратекста; който интерпретаторски утвърждава вечните ценности на класиката, но и конструира „списъка“ с имена и заглавия на „не-каноничната българска литература“. Но и възкресява онези важни за духовността ни фигури, които културните политики или литературоведските моди тенденциозно загърбват.

Още докторската му дисертация „Паратекстът на литературната творба – функции и възможности“ (1997) е симптоматична с изследователските си усилия за по-нататъшния му професионален път, а именно съсредоточаването върху „паралитературните“ явления и върху всичко онова, което създава контекстуалната плътност, фона, „пейзажа“ на значимата художественост. Вгледан с текстологична и аналитична прецизност в текстовете, той е майстор и в това да реконструира, да съгражда контекстите на националната класика, да ги именува, да ги огласява, да ги оживява („Българските контексти в литературата“, 1999).

Ракьовски е литературен историк, който скрупульозно пресъздава канонотворческата атмосфера, така необходима, за да бъдат разпознати и откроени високите естетически явления. С голяма част от своите монографии, студии, статии ученият демонстрира впечатляващи умения за аналитична възстановка на лабораторните художествено творчески процеси, на оранжерийната, както находчиво се изразява, оценъчно-критическа и духовнокултурна среда, в която се случват значимите събития на изкуството и литературата.

Цв. Ракьовски е литературовед, който безупречно познава „класиката“ – българска и световна, - но е и сред най-„запалените“ изследвачи на „покрайнините на канона“, на онези полета, които са покрай него, които го дискутират, оспорват, пренареждат. Той обича да чете отвъд клишетата безспорни класически шедьоври – едновременно като контрамодерни и отвъдтрадиционни. Той не само извежда моделите, типологиите, нормите на високата литература, но и надниква „Отвъд каноните“ (2001), „След края на класиката“ (2006), за да види как същите тези норми и модели се разклащат, как се разколебават самите „закони на литературността“, благодарение на оригиналните творчески инвенции. Теоретико-интерпретаторските оптики на този изследвач са обърнати към малко обговаряни езикови експерименти, литературни пространства, повествователни техники, към недовидени или спорадично коментирани елементи и механизми, които градят художествеността. Проникновен анализатор на поетиката на текста, Цв. Ракьовски се насочва към онези негови пластове и сглобки, които метафизират реалността, митопоетизират света.

Ученият неуморно подканя, когато осмисляме класическите заглавия – да имаме наум свободата на техния език спрямо езика на строгите литературни правила или спрямо документалната правоверност и идеологическата натовареност на Историята. Целта на повечето от книгите му е да се отворят нови и нови мисловни хоризонти за тълкуване на българските класически творби. Ракьовски предлага едно антидогматично, теоретико-типологизиращо и аналитично аргументирано разночетене на националния литературен канон. И още по-важно – той е сред първите литературни теоретици, които очертават спецификата, идентичността на този канон, неговата различност спрямо европейските образци. При това той е изследовател, който интерпретаторски увлекателно показва как се раждат, как се градят тухла по тухла художествените светове на българската литература.

Предмет на неговите разработки е наследството на Захари Стоянов и Иван Вазов, но и на Стоян Заимов, и на поп Минчо Кънчев; сюжетите на Историята в техните творби, но преди всичко сюжетите на езика. Вълнуващи са страниците, посветени на това как Софроний Врачански или Петко Славейков, или Григор Чешмеджиев живеят езиковите приключения („Литературата и езикът“, 2014).

Цв. Ракьовски се наложи в литературоведските среди като един от най-концептуалните теоретици и историци на българската проза. Завършен облик на неговите усилия в тази посока е книгата „Образи на българската памет. Историята, поборниците, записките“ от 2004 г. , която е не само първи опит да се систематизират и теоретически обговорят „записките“, „спомените“, „бележките“, пресъздаващи героическите български сюжети в периода между 1862 и 1876 г. Авторът прави нещо много повече – реконструира всички възможни социални, културни, манталитетни, психографски и пр. контексти на цяло едно поколение, белязано от драматичните години на Българския XIX век. Така той успява контекстуално-наративно и интерпретаторски алтернативно да разкаже патимиите на българската идея в словото. Най-важното, което ни казва това изследване е, че в „ерата на свидетеля“ по така наречените „големи приключения“ да си спомняш и да записваш припомненото е състояние на ума, чувствителност на сърцето, рефлекс на душата и на ръката. В духа на новоисторизма авторът внушава, че свидетелските разкази представят българските истории, а не българската История. Затова е важна не толкова достоверността на казаното, а автентичността на разказващия глас.

Задълбочен познавач на каноничното ядро на модерната национална литература, заедно с Михаил Неделчев, Димитър Михайлов, Виолета Русева и редица други – Цв. Ракьовски е не само сред най-изтъкнатите, а сред най-страстно въвлечените, проникновени и предани изследователи на нейната средищна фигура – П. К. Яворов. На българския Бодлер, както беше го нарекъл Васил Пундев, нашият уважаван колега посвещава две свои книги – „П. К. Яворов и българските поетически силуети“ (2001) и „Пейо Яворов. Анхиалски сюжети“ (2016).

Основната концепция, която налага първата е, че най-изненадващият следосвобожденски творец, преобръщащ познатите поетически изкази, създава матрицата на българските поетологични модели; че „Подир сенките на облаците“ заработва в националното културно пространство като „първата глобална антология на българската поетологична мисъл“. Безспорно формулировки, генеративни за съвременното литратурознание.

Втората явороведска книга чрез пет критико-интерпретаторски и литературноисторически сюжета разказва съдбовната връзка на поета с магията на малкия град край морето. Един от почетните гости на Поморие, където традиционно се провеждат юлските Яворови тържества, Цв. Ракьовски озаглавява изследването си със знаковия надслов „Пейо Яворов. Анхиалски сюжети“. Това заглавие е показателно за почерка, за натюрела на изследователя. От една страна, то сочи неговия траен интерес към механизмите на изграждане на памет, към „местата на памет“ (нещо, което правим и всички ние тук в Златарица). От друга страна, то ориентира към склонността му да конструира нови и нови интригуващи сюжети – да създава, но и да въобразява връзки между автори и книги, лица и пространства, художествени текстове и критически метатекстове…

Последната книга на нашия лауреат е със заглавието „Български литературни потайности“ (2018), а нейната „тайна задача“ е да приповдигне литературоведското настроение, да умножи прочитите на класиката откъм други – не-строги, не-патетични ракурси, за да ни преведе през вълнуващи словесни приключения – от снизяването на Историята у дядо Славейков през имената на музиката в „Бай Ганьо“ до ролята и вида на алкохола при Елин Пелин и Йордан Йовков.

Нека отбележа и факта, че в почти всички заглавия на книгите на Ракьовски се повтаря една дума: български поетически силуети, българските контексти, българската памет, български литературни потайности… Не че ги няма и „другите“ – „Двойник“ на Достоевски или „Египетска марка“ на Манделщам например, но научното творчество на Цв. Ракьовски е фокусирано именно върху българската литература и нейните достояния.

Вещ познавач на наследството на символизма, респективно на неговия пръв завършен теоретик и критик Ив. Радославов, но и на тълкувателските проникновения на Иван Мешеков, Цв. Ракьовски по достойнство заема място във високата редица от носители на националната награда за литературна критика на тяхно име, пише из словото си за лауреата Антония Велкова-Гайдаржиева.

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 7jk
loading...