Съборът за народно творчество „Пирин пее“ навърши 50 години. За добро или зло на събора ще присъствам за 13-и път. За много хора, в т.ч. за мен, това явление е съдба вече повече от половин век. Един бегъл поглед през годините поражда размисли – поява, реализация, статут, резултати.
„Пирин пее“ се появи в Пиринско през 1962 г. на избраната красива местност „Предела“. На Първия събор бях мелнишки помагач на изпратените от Благоевград специалисти да подберат добри изпълнители и прояви. Тогава бях учител с интерес към фолклора и се занимавах с художествена самодейност. През 1967 г. на Втория събор вече журирах общинския преглед подбор в гр. Мелник, а като местен специалист и ръководител на културата водих изпълнителите на „Предела“. От 1971 г., когато спечелих конкурс за научен сътрудник по фолклор към Специализираната научна група в Благоевград, започна и професионалното ми занимание с това уникално явление.
Наблюдавах различни прояви в окръга (областта), като особено място заемаше обхождането на селищата – самостоятелно, с колеги и творческия колектив на Етнографския институт – София при събирането на материали за написването на колективния труд „Пиринския край. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания“ (изд. БАН 1980 г.) През това време се подготвяше Третия събор (1974 г), който беше преломен като подготовка и реализация. Преди всичко се отказахме от разделното (както беше до тогава) представяне – на една естрада – песните, на друга – разказването, на трета – танците, на четвърта – обичаите, на пета – свирните (инструменталните изпълнения). Така беше утвърден от Центъра за художествена самодейност в София. Това за някой специалисти беше твърде удобно, но от научна и практическа гледна точка – несъстоятелно.
Преди всичко фолклорът и народните традиции са съществували в бита като синтез, наследник на древния синкретизъм – в семейно-родовия кръг, в обредността, на мегданското хоро, в труда (жертвата най-вече); по седенките, сборовете и т.н. А това и като организация от селищата и общините бе по-удобно общо да представят културата си. Следователно, животът наложи този тип организация, като удобна и ползотворна, с което започна да се съобразява и Копривщица. Това ни костваше усилия да убедим колегите от София.
Четвъртият събор се проведе през 1980 г. Натрупан беше опит и от читалищните дейци и от научните дейци и от ръководителите. Окръгът, тогава, ангажира колектива от Етнографския институт и местните специалисти да обходят петте района (бивши околийски центрове) и на тях да се проведат инструктивни сбирки с дейците на културата, на които специалистите демонстрираха как да се открият и регистрират забравени (деактуализирани) образи. Отивахме и на срещи с отделни изпълнители и групи по селищата. Това изискваше Статута и очертаваше профила на „Пирин пее“, като очаквано и подготвено емоционално представяне на народната култура, бръквайки в дълбоките пластове.
Дойде 1985 г., когато тези единни усилия на държавни ръководители, учени и местни културни дейци (в това число изпълнителите) даде най-високия връх по масовост на участници и съборяни (към 14 000 изпълнители и над 100 000 посетители). Такова раздвижване не е имало в областта... И традицията секна – та цели 12 години.
През 1997 г. Съборът „Пирин пее“ се пое от едноименна фондация на строителя-предприемач Иван Тодоров (музикант по образование) и проф. Кирил Стефанов – Главен художествен ръководител на Ансамбъл „Пирин“. Бях поканен да отговарям за художествените прояви. Осъществявах селекцията, комплектуване програмата и групирането.
От 1997 г. до днес е установена периодичност на две години, въпреки моите възражения да се спазва Статута, който изисква най-малко четири години, за да има издирване, регистрация, селекция по общини и най-доброто, старинното да дойде на „Предела“.
Нужен ли е Съборът за народно творчество „Пирин пее“?
Определено, да!
Няма по-мащабна и вълнуваща толкова хора изява в Югозападна България. Населението го очаква трепетно. Съборът е мощно средство за съхранение и популяризиране на изконното народно творчество, както и сигурна опора за формиране действено родолюбие и естетическа наслада, стимул за редица творци, както и средство за пресичане на деградиращата ни глобализация и по̀шлостта в изкуството и живота. Съборът „Пирин пее“ върна към живот записани преди 150-200 години песни „Из Разлога“ – В. Караджич и на „Македонските българи“ – Ст. Веркович, Братя Миладинови, Братя Молерови, Ив. Кюлев, Сер. Боянов, та до съвременните записвачи и изследователи. Всеки събор ни изненадваше с таланти – Цветана Борисова („Заплакала е Стара планина“), песните „на високо“ от Сатовча и Долен (носители на Хердерова награда), Слугарския обичай от Логодаж (аналогично и от други селища), Оризарските песни от Подгорието, пиринските „Железнички песни на жътва“, хумористи-разказвачите от благоевградско, мъжките групи от Сандански, Банско, Разлог, Бабяк и др.
Специално искам да отбележа Водичния обичай с 28 песни от село Добърско – мое откритие от 70-те години на миналия век, което тази година спечели националния приз и предложение за вписване като „Живи човешки съкровища“ в книгата на ЮНЕСКО.
Накрая някой уточнения и изводи:
1. Съборът на народното творчество „Пирин пее“ е движение за издирване, опазване и популяризиране на класическото, наричано още „изворно“, автентично, чисто народно творчество и традиции. То трябва да запази същността си, а не да се превръща във фестивал.
2. Периодичността на провеждането му следва да бъде през четири години ( плюс/минус една), за да се осъществи единството на предварителната подготовка по селища и общини, с участието на научните и културни деятели.
3. Основен организатор да бъде областният управител (с неговия екип), при домакинството на община Разлог и съорганизатори общинските кметове (с техните екипи).
Областният управител утвърждава организационен съвет (на обществени начала) с комисии и подкомисии – изпълнители, а общините залагат в бюджетите си суми за финансиране изявите на своите участници. Областта формира извънбюджетна сметка (предимно от дарения) и създава фонд „Пирин пее“, който да се използва целесъобразно само за съборите.
4. Документирането на събора „Пирин пее“ (снимки, звукозаписи и видеозаписи) се поема от масовите средства за информация, от наети лица или служители в Държавния архив, Регионалния музей и ЮЗУ „Неофит Рилски“. Записите се съхраняват и ползват в Държавния архив, Регионалния музей и ЮЗУ.
5. Стимулирането на участници да бъде с грамота и значка. Да се предвидят награди за: община с най-много и качествени изяви; селище, показало опазена наследена култура; стилен(и) изпълнител(и); активен събирач и популяризатор на фолклора и народните традиции в област Благоевград.
Заключение:
Вярваме или не, но „Пирин пее ще живее“!
Професор Костадин Лазаров Динчев,
д-р на науките,
почетен академик на Украинската академия на висшите училища
