Китното село Сатовча след много години, благодарение на родолюбивата местна фамилия Пулеви, отново отпразнува подобаващо християнския празник Света Марина.
"Едни наистина достойни християни от родното ми село Сатовча - Костадин и Теодора Пулеви и техните родители Георги и Златка Пулеви, положиха огромен труд и вяра и възстановиха стария параклис "Света Марина", осветен според християнските канони", заяви председателят на Сдружението за опазване и възстановяване на паметници на културата "САТО" Тодор Узунов.
Той е автор на уникалната икона, наречена от самия него "Сатовчанската Света Марина".
Събитието се проведе в местността "Марина" където е построен параклисът, посветен на Света Великомъченица Марина. На тържеството се събраха много местни жители, хора от близо и далеч.
Тържествената света литургия отслужи отец Лазар, а след нея бе осветена иконата на Света Марина.
Местните жители благодариха на фамилията, възстановила параклиса, както и на Тодор Узунов за дарената икона на "Сатовчанската Света Марина".
Г-н Узунов, разкажете повече за поверието, местните предания, за инициативата на фамилия Пулеви, за връзката на тази фамилия с поверието за Света Марина, както и за раждането на „Сатовчанската Света Марина“, благодарение на Вашия тарант?
В Християнска България я наричат Огнена Марна. По тази причина поверието повелява на нейния ден да не се пали огнището, за да се предпазим от пожари през годината. В Родопската област пък тя прогонва бесовете и змиите от душите на болните. Като ден от годината празникът е третият от „горещниците” и е прието да не се жъне, защото снопите могат да се запалят!
Сатовча обаче е истински извор на народни предания и истории. С право може да се твърди, че там няма име без повод. Храмът на Света Марина не прави изключение. Някога, преди повече от два века, наблизо живяло семейството на Стоил, съпругата му Ифтимия и петте им деца. Най-голямата от тях се казвала Марина. Била лична девойка. Растяла умна и красива, което карало момците да вехнат по нея. Но божият дар събудил и зли мисли.
В една мразовита нощ в къщата нахлули неканени гости. Времената били смутни и горите гъмжали от разбойници. Без да се суетят, те грабнали Марина и я понесли навън. Бащата Стоил грабнал косера наблизо и се впуснал да защити дъщеря си. Тогава един от разбойниците извадил сабя и отсекъл главата му.
В суетнята Марина избягала и цяла нощ се лутала в мрака. Когато се върнала на сутринта, заварила семейството си жалостно да оплаква трупа на бащата. Паднала тя до него и заплакала горестно. Не могло моминското сърце да понесе мъката и скоро последвало баща си в гроба. Погребали ги един до друг на високата могила – свято място още от езически времена с голям оброчен камък.
Минавали години, но историята не се забравяла! Така във времето на следосвобожденска България един заможен и родолюбив сатовчанец Хаджи Матей Пулев решил да построи параклис там. Но не какъв да е, а като големите църкви, с многоскатен покрив. Да се запомни името му, а и да се запази историята, като нарекъл храма на Св. Великомъченица Марина заради сатовчанската мъченица Марина, свидна жертва, дала без време младостта си за вяра и чест.
Вдигнал той храма и поискал когато завърши земния си път, да бъде погребан там. Волята била изпълнена. Но дошли години на безверие. Пътят към храма запустял. Лековитото поточе наблизо - „аязмото”, не пресъхнало, както не се забравила и историята.
И ето, след толкова години третият правнук на Хаджи Матей - Костадин Пулев, и съпругата му Теодора решили да възстановят делото на именития дядо. Кръвта вода не става, както е прието да казваме! И закипял труд, защото нуждите били големи! Помагали много хора, кой с каквото може. Но какво е храм без икона? Тогава бай Георги Пулев, бащата, написал писмо до сдружение "САТО" с молба, ако може да се помогне, като се направи икона за храма!
Нямаше как да откажа на подобна молба. Аз съм художник график и никога не съм рисувал икона, макар работата ми постоянно да е свързана с изследване на подобни въпроси. Животът ме дари с възможността да уча история на изкуството при най-великия български изкуствовед и познавач на иконата - Атанас Божков, и приех поканата като пръст на съдбата да ме забърка в такова изпитание.
Поръчах да направят дъската при един много благ човек, с когото пия кафе, когато съм в селото, дърводелецът аго Фетах Джуджо. Освен за „хаират”, той я направи с много умение и мерак, което по-късно се оказа особено важно. Постепенно научих за Св. Марина и това, което не знаех. Мой приятел Румен Сребранов – лингвист, ми каза, че в близките села било намерено ранно изображение на светицата с две змии в ръцете.
Не можех да повярвам, защото това е персонификация от култа към Артемида!? Тракийски културен субстракт. Но в това няма нищо чак толкова дивно, защото народът ни винаги е обличал старите си вярвания в нови дрехи. Такъв е случаят и с Пророк Илия, за когото народът казва, че Св. Марина му е сестра. В моя край всички негови манастири се намират на най-високите места, защото хората от античността, приемайки християнската вяра, не искали напълно да се разделят с култа към Гръмовержеца. Ето защо точно Пророк Илия им харесал най-много и негови са храмовете над Плетена, Долен и Сатовча. Св. Марина пък станала „змиеручица”, тоест повелителка на хаоса.
И така постепенно всичко си дойде на мястото. Хаосът или бесовете, както народът се изразява, бяха част от историята за мъченицата Марина. Реших, че това ще нарисувам! И така иконата стана наистина „Сатовчанска”. Зная, че не е много редно от канонична гледна точка, но щом църквата е склонила Артемида да е Марина, а Гръмовержецът - Илия, значи ще ми прости и на мен своеволието.
Истина ли са слуховете, които се носят, че при иконописците, когато създават своите творби, винаги се случват чудатости и странности. При Вас как премина този творчески процес? Стана ли някакво чудо?
Много лак отиде в иконата. И тъкмо бях решил, че това ще е краят, се случи нещо изненадващо. Дали поради сухия въздух в ателието, или поради вида на материала, иконата започна да се огъва едва видимо с краищата си навътре. И тук се видя майсторлъкът на дърводелеца! Предвидливо той сложил вътрешни, напречни клинове на дъската, за да не се изметне… И това я спаси! Върна се дъската, но остана лека, едва видима дъга, която предизвика малко нечакано чудо.
Когато оглеждахме последно иконата за някой и друг недостатък, забелязахме, че тя ни следи с поглед. От какво ли идваше, се питах? От кривината може би… Чувал съм това за Джокондата, която също е правена на дъска.
А дали нямаше пръст тук и другата вяра, това дето аго Фетах е мюсюлманин? Едва ли, но усетих как тази история се изпълни със сили по-големи от мен, които не се бореха, а се бяха съюзили заедно за борба с бесовете…
А и какво е още една вяра, ако не още една пътека към Бога...
