Васил Драгомиров е един от стотината живеещи в Дома за хора с физически увреждания в гр. Кюстендил. За деня на храбростта той направи едно трудно, но вълнуващо за него поклонение пред паметника на загиналите във войните 1912-1918 г. в родното му село, в което не е стъпвал от десетилетия. Ето неговият разказ за това преживяване.
Баща ми не е имал и три годинки, когато в семейството се е разбрало, че неговият баща няма да се върне от фронта. Загинал е вероятно някъде в боевете при Добро поле, но всъщност отдавна няма кой да каже нещо по-сигурно.
В моята биография името на дядо ми е останало във фамилното ми име, а в паметта на родното му радомирско село Бобораци, наблизо край което Струма тече към Бялото море - върху паметника на загиналите от селото във войните 1912-1918 г. Четвърти е в колоната отгоре надолу: Драгомир Антов. Имената са подредени по азбучен ред, не по някакво старшинство – от селото всички са били обикновени войници, а в смъртта всички са равни.
Имах от детството си смътен спомен за този паметник, но там не бях ходил много, много отдавна. Животът ми мина другаде, сега съм още по-другаде, но в сърцето ми се таеше от години един порив– да мога да отида там поне още веднъж, да прочета името на дядо ми, изписано върху гранита, и на моите вече 78 години да положа цветя пред паметта на този човек, когото и синът му не помнеше.
Може би някакво чувство за дълг е това, а може би мисълта за честта и достойнството на нашите предци ни кара нас самите да се почувстваме малко по-значими, по-чисти някак. Отдавна исках да направя това – и ето, случи ми се. Ето ме на това място, край което съм тичал като малко момче.
Сега дойдох съвсем друг – остарял, с цветя в ръката и със стаената надежда, че някъде дълбоко в мен е останало нещо светло от онова момче, както и от бащата на баща ми, оставил млади кости някъде по Сръбско, нещо повече от името му, което е мое фамилно.
Това е моят Ден на храбростта, моят Гергьовден, на който е роден баща ми, макар да са го кръстили Иван. Денят на моя скромно изпълнен дълг пред паметта на един скромен героичен български войник, чийто внук имам честта да съм аз, Васил Драгомиров.
