В ратифицирането на тъй наречената Истанбулска конвенция местните националисти видяха поредния си шанс за „сплотяване на редиците”. Посочват враг и търсят „негативна солидарност” в омразата към него. В случая се ползват и от допълнителен бонус, защото изглежда, че като са срещу конвенцията са срещу управляващите, нищо че са част от тях и далеч нямат намерение да се откажат от тази си привилегия.
След спадането на бежанската вълна и почти пълното унищожаване на Ислямска държава, борбата с традиционните им врагове на етническа и религиозна основа за момента е затихнала. Така че добре им идва разправата с враг на сексуална основа. Конвенцията е представена едва ли не като налагане „със закон” на хомосексуализма, на „третия пол”, независимо че в нея за такъв въобще не се говори. Както се вижда още от наименованието й, тя е за съвсем друго – „за превенция и борба с насилието срещу жените и домашното насилие”. Както се казва, „Нерде Ямбол, нерде Станбул”.
Заблуждението се постига с разработения вече механизъм на фалшивите новини: казваш каквото ти е угодно, като разчиташ, че малцина ще проверят какво е в действителност. Така излезе, че конвенцията изисква образованието да включи не ролите на мъжа и жената в семейството и исторически наложилите се предразсъдъци спрямо тях, а знания за нетрадиционните сексуални ориентации. Просто няма такова нещо! Но и да имаше, какво от това? Ако си възпитан в толерантност към хомосексуалистите, това не те прави хомосексуалист, но със сигурност прави далеч по-малък риска да биеш жена си.
Обрастването на конвенцията с фалшиви новини унищожи и възможността тя да провокира истински дебат за ценностите в днешното българско общество, които определят отношенията между половете. А силната потребност от него личи дори само от факта, че и културни наглед хора свеждат пола до физически белези и отказват да мислят социалните му измерения. За по-простите да не говорим – за тях най-големият комплимент, който са готови да направят на жена си, си остава да я плеснат по задника.
Авторът на текстовете на „Последен валс”, „Развод ми дай” и „Утре започва от днес”, поетът Александър Петров създаде две нови песни в същия дух със стремежа да събуди онази воля за съпротива и участие, която с носталгия помним от големите сини митинги. Не само той – и мнозина други се питат днес къде изчезна гражданската енергия оттогава.
Включително и такива, които са виновни за разпиляването й с прибързани заклинания, че антикомунизмът е остарял, че трябва да бъде забравен и дори подложен на морална санкция. А всъщност той беше единственият мотив от много десетилетия насам, който успя да обедини българите срещу авторитарната власт и липсата на свобода. Друг не се е появил и едва ли ще се появи скоро, защото не е въпрос на политика или риторика, а на история. На „звезден миг”, който не се повтаря.
Песните на Сашо Петров от началото на прехода се превърнаха в граждански химни, именно защото искаха „развод” с Комунистическата партия. А редките изблици на посткомунистическа съпротива, като протестите през 1997-а или 2013-а, бяха срещу правителства подкрепяни пак от нейните наследници.
С риск да бъда обявен за „полезен идиот” ще кажа, че нашата общност така и не разполага с друг граждански ресурс. Целенасоченото му отричане ни превърна в лица, подредили се за снимка пред витрината на българското европредседателство. Без значение дали засмени или сърдити.
