Моето писмо към България

Снимка: Infomreja.bg

“Аз съм българче и расна в дни велики, в славно време”…

Последната строфа на Вазовото стихотворение. В наше време тези думи биха били малко неуместни – да – „синове сме на земя прекрасна”, но живеем в обстановка, която е далеч от великото, от славното, от красивото. Голямата картина не се доближава дори до приемливото. България плаче, страда от недостиг на кислород, оцелявайки чрез системи на командно дишане. И има нужда от нас.

Нашата страна е малка и на пръв поглед невзрачна, но опознаеш ли я – предоставя красива природа, величествена архитектура, славно минало, вълшебни местности, магични тайни, въобще всякакви чудеса и мнозинство хора, които нямат против всичко това да бъде унищожавано, потъпквано, тънещо в забвение. Има достатъчно дискусии за политическата, икономическа и демографска ситуация в държавата ни, те са кристално ясни – това, което е мъгливо, е психологическата част.

Ако беше въпрос –
Защо българските хора са апатични?”. България е в демографска криза, България има корумпирани управници, които не се стремят положението на народа ѝ да бъде “приемливо” или поне поносимо, България има изявено неравенство в икономически и социален план. Това е добре познато на почти всеки един съзнателен човек, живеещ и работещ тук.

Другото, което страната ни има, е апатични граждани, обезверен народ от непукисти, които просто чакат нещо да се промени. Обаче нищо не се променя, съответно – продължаваме да чакаме чудото, което няма да се случи. Чакането, бездействието и безизходицата обезверяват дори тези, които полагат усилия с цел промяна. Вследствие на което, остават два налични варианта за всички – остават тук, работят при недостатъчно финансово възнаграждение, едвам издържат семействата си и остават неудовлетворени и недоволни, защото не успяват да си позволят спокойно да отидат на почивка, или избират по-логичния вариант – заминават за чужбина. Има още две групи от хора, които репрезентират крайностите – имат всичко и живеят спокойно или нямат нищо и агонизират.

Единственото общо между всички групи е, че мнозинството от тях не предприемат действие срещу несправедливостта, пасуват и гледат да не пречат на никого, защото могат да навредят на себе си или пък просто не се интересуват. Народните маси са болезнено равнодушни към случващото се около тях. Има моменти на просветление, когато нещо ужасно пошло и крайно неприемливо се случи, но те бързо отминават и всичко продължава постарому.

Пресни примери има навсякъде из медиите, бързо забравени и скрити в архиви “неразкрити” убийства и зверства, кражби и неправди, които скоростно се свалят от медийното пространство, без много да се обяснява и шуми около проблема, и отново нещата са прекрасни … привидно.

“Една птичка пролет не прави” – чуваме често тези думи. В случая еквивалентни на “Стой си безучастен, че никой няма да стане заедно с теб”- това е получил в отговор поне един път  всеки човек, решил да се изправи и да негодува. Защото няма смисъл. Все пак нищо няма да се промени. По този начин подрастващото поколение гледа и прилага максимата в своите начинания – няма смисъл да учим, да се развиваме, да вдъхновяваме и променяме, да изкачваме върхове, да мотивираме. За какво да влагаме толкова усилия, все пак –“ нищо няма да се промени”.  Когато е удобно, острата мисъл залинява, а разумът направо мухлясва, както мухлясва и подрастващото поколение в България. Генерация Z, която държи бъдещето на страната в ръцете си, масово израства с идеята, че наглостта и простотията са добродетели, че да си компетентен, интелигентен и устремен е смешно, а да се държиш грубо и арогантно е пътят към просперитет.

Държавата дори изпитва трудност да задържи малката, но качествено възпитана част от младежта, която би предоставила силни бъдещи лидери на България, които стремглаво бягат в чужбина. Или по-лошо – не желае да ги задържа, колкото по-глупави, толкова по-подлежащи на манипулация и лесно управление. А те са млади, предприемчиви и не желаят да останат и атрофират при гледката на замиращата ни страна.

Всичко това влошава положението на България, която има нужда от нас – всичките нейни деца. Нужно ѝ е масово да възпитаваме в младите достойнство, ценности, характер, да променим себе си, да се събудим и заедно да наместим изкривената става на държавата. Следващият път, когато невинен журналист загуби живота си да не се примиряваме с жестоката реалност, която можем да променим, всеки път, когато виждаме несправедливост, да не мълчим послушно и да не позволяваме отговорът, който получаваме, да бъде стара българска поговорка. И има само един начин да спасим България и той е заедно. Промяната всъщност е действие, не дума. Това действие просто трябва да идва от всички страни, защото има смисъл и защото нещо ще се промени.

“Аз съм българче свободно,в край свободен аз живея…” – ясно е че светът през Вазовите очи не е бил като днешния, но ние все още сме свободни, макар все по-рядко убедени в това. Свободни сме да спасим страната си, всеки един от нас трябва да направи избор и да излезе от зоната си на комфорт. Обединявайки се, можем да прекъснем нишката на несправедливостта, да върнем надеждата на родината си и да ѝ позволим да си поеме въздух, без система.

Българийо, дишай!

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода 2xd
loading...