Любимият ми цвят е синьо, твоят какъв е?

Анастасия Димитрова, снимка: Личен архив

…или смелостта за любов без остатъчен вкус…

Като малка много обичах да се тъпча с шоколад почти до припадък. Разкъсвайки лъскавите опаковки, моята около 7-годишна персона се справяше със своите 7-годишни несигурности. Точка. Всеки път, по-късно установявах, че съм направила грандиозна грешка, която ми струваше цялото преживяване. Знаете ли какъв е остатъчния вкус от прекалено много шоколад – точно така – гаден. Наподобява железния вкус на кръв.

Аз обаче искрено обичах шоколад. С цялата си детска смелост. Няма как да не си я спомняте. Оная, дето ти позволява да си ожулиш коленете още сто пъти, докато ти и всичките ти 7 грама мозък, се препъвате и падате, тичайки към магазина, за да си вземете поредната доза нелогично много шоколад. И поглъщаш всичко, цапаш си най-хубавата рокля, губиш ключа, закачен с конец на врата ти, а всички останали се възмущават на невъобразимото, нестихващо и ненужно желание да отидеш за още шоколад.

А си тичах и си се разбирах безпогрешно – просто си безумно влюбена в него. Но пък не бях съвсем наясно, че тичам към момента, в който остатъчният вкус на кръв ще се върне.

Ей на това му се казва травма от детството.

В крайна сметка, от онова време не се е случила някаква магическа кардинална промяна. Даже всичко си е същото – само смелостта, паралелно с времето, намалява и зависимостта мъничко се е видоизменила. От шоколад към любими хора.

Картината е следната – за сън не си чувала от приблизително седмица, цапаш си най-хубавата рокля, изпускаш си тъпите ключове в още по-тъпата асансьорна шахта и си чупиш токчето, а всички ти се чудят какъв ти е проблема. И целият свят спира да се върти за неопределен период от време. Влюбена си. И детската неоправдана смелост се връща с пълна сила и мощен трясък – не ти пука колко силен ще бъде ударът, когато се препънеш в някоя несигурност и паднеш пак. Купуваш си нов и сладък сладък порок, който, без да осъзнаваш, консумираш евтино и наведнъж. Даваш всичко, за да прегръщаш повече, по-силно и по-дълго, броиш бръчките от смях по лицето, започваш да научаваш как и кога диша, от коя страна на леглото спи, любимите цветове, песни, често използвани фрази, познаваш хронологичната линия на нечий живот, наизустяваш я по-добре от своята собствена. Само дето в един момент, тя вече не се пресича с твоята. И подобно на преяждането с шоколад – преяждаш с чувства. След това  идва остатъчния вкус. Кърваво железен. Безмилостен. Дори започваш да отказваш шоколада заради него и дълго време не го поглеждаш.

После тръгваш нанякъде, излизаш на дежурен пост, лепнала крива дежурна усмивка на медицинска сестра с приятелите в поредната посредствена петък вечер и си абсолютно сигурна, че и тази ще бъде като всички останали. Всички викат част от нечленоразделно съчетани думи, уж текста на песента, която върви, танцуват и изкривяват света все едно утрешния ден няма да дойде поне още няколко седмици, а разговорите имат смисъл колкото зимно яке през август. И в следващата минута някой разлива питие до теб, извинява се галантно и с блясък в очите и поръчва любимата ти песен на “The Strokes”. Ка̀жи честно. Разговорът тръгва, осветлението го няма никакво, пък и без това никой никого не вижда след “не знам коя точно чаша ми е тая”. Какво четеш?; Къде ходиш, когато ти е тъпо?; Коя ти е любимата група? -Да бе! И на мен. Рискуваш. Смелостта на седемгодишно се прокрадва в задименото помещение, пак си купуваш шоколад, цапаш си роклята и си губиш направо цялата чанта.

Любимият ми цвят е синьо, твоят какъв е?

Автор: Анастасия Димитрова

Разказът е публикуван в Рohodut.org

Анастасия е на 17 години. Учи и живее в Кюстендил. Занимава се с изкуство, обожава чуждите езици, страстен читател, който се опитва чрез писането да промени поне частица от негативизма, предоставян щедро от нашето общество. Стажант-репортер е в ИНФОМРЕЖА.

 

КОМЕНТАРИ

Няма добавени коментари.

Код за сигурност, въведете кода ae5
loading...