Десетки туристи и тази година решиха да изкачат планината Славянка, като тръгнаха от хаджидимовското село Парил, което се намира в самото подножие на планината Алиботуш – Славянка.
Повечето тръгват с желание да се насладят на чудните красоти на планината и от върха й да съзерцават многоно планини, да се радват на уникалните природни дадености и редки растения.
Много туристи от вътрешността на страната отсядат в Парил за ден-два, за да си наберат от разрешените места в планината невероятния Алиботушки чай /Мурсалски/, наричан още българската виагра.
Местните хора от Парил са категорични, че отглежданият в равнинната част, а вече и по програми мурсалски чай няма нищо общо с набрания от планинската част.
Така днес уникални снимки от Алиботуш изпрати за ИНФОМРЕЖА известният спортист бегач от гоцеделчевското село Мосомище - Кръстю Панчев, който от два дни покорява за пореден път планината, решен да стигне до Гоцев връх.
За планината Алиботуш от столетия се носи една чудна легенда. Някога планината е носила името Алиботуш и тази легенда разказва как то било дадено от местните хора. През турското робство тук живеел смел и силен войвода, който защитавал хората и бил неуловим. Най-после, с хитрост, турците хванали народния закрилник Али Страшника.
Селим паша бил поразен от достойното държане на храбрия войвода и рекъл: "Нямам власт, за да те пусна, но ако стигнеш върха с тези ботуши - бъди свободен!". Пред Али поставили чифт ботуши и ги напълнили с вряла смола. Само миг се поколебал войводата. Бързо пъхнал краката си в смолата и тръгнал - не вървял, а тичал с огромни скокове, сякаш летял като птица. Стигнал върха и... издъхнал.
Оттогава седловината с ливадата, където сега е разположено хаджидимовското село Парил и където Али Страшника обул ботушите, народът нарекъл Парила, а планината - Алиботуш.
През 1955 година, една година преди историческия Априлски пленум на ЦК на БКП, планината е преименувана на Славянка - вероятно с пропагандна цел на последвалия Възродителен процес. Нагоре в посока към Гоцев връх е тичал Али в последния си спринт.
През 1951 година в най-високите части на планината Славянка е обявен резерватът "Алиботуш". Впоследствие резерватът е преименуван на "Славянка", но и днес в специализираните среди това название така и не е успяло да се наложи и продължава да се говори за резерват с името Алиботуш.
Резерватът "Алиботуш" е признат за биосферен, малко след обявяването си, заема площ от 1628 хектара и буферна зона от 701.3 хектара в горския му фонд. Резерватната територия е разположена на надморска височина от 1140 до 2212 метра, т.е. до височината на Гоцев връх. Преди Гоцев връх обаче има едно уникално място с най-причудливи скали, наречени Олтара.
По билото на планината преминава държавната граница между България и Гърция, а половината от площта й се намира на територията на Гърция. Най-високата й точка е именно Гоцев връх (2212 м), разположен на самата гранична линия. Новото му име е дадено в чест на големия български революционер Гоце Делчев. Дължината е около 20 км, а на ширина достига до 10-12 км.
Планината Алиботуш – Славянка, е характерна с карстовия си характер и изключително разнообразен растителен свят. Наричана е „Китка планина”, защото почти през цялата година планината е като цветна градина.
Резерватът „Алиботуш” е създаден с Постановление на Министерския съвет No.1171 от 24.09.1951 с цел да бъде запазено уникалното растително богатство на региона. Площта на резервата при основаването му е 523, 9 ха, а след неколкократни разширения настоящата му територия вече достига 1628 ха. Основни изходни пунктове за изкачването на върха са хижите Славянка (над село Парил) и Извора (над село Петрово), бивши гранични застави, както и село Каракьой на гръцка територия.
На 1 март 1977 г. резерватът „Алиботуш „е включен в листата на биосферните резервати по програмата “Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. Целта е да се запазят уникалните реликтни гори от черна мура, черен бор, борисова ела, богатия растителен и животински свят.
В „Алиботуш” са разпространени канелени горски, кафяви горски и хумусно-карбонатни (рендзини) почви. Срещат се също канелено-подзолисти, а по високите части – планинско-ливадни почви. Ниските части на резервата са заети от канелени горски почви и върху тях растат чисти иглолистни насаждения - черноборови и черномурови.
Над района с черен бор, до 1800 м н.в. започват горите от черна мура (Pinus leucodermis) - един от редките, защитени и най-интересни представители на българската дендрофлора. Това е и най-голямото находище на черна мура на Балканския полуостров.
Само в северозападната част на резервата между 500 - 700 м н в. се срещат широколистни гори - бук (Fagus silvatica), воден габър (Ostrya carpinifolia).
Установени са и над 1400 вида разнообразни тревни видове. От тях 20 - български ендемити (растения, срещащи се само на това място), 42 - балкански ендемити и редица други защитени, редки и застрашени от изчезване видове, включени в Червената книга на България.
Защитени растения са венерин косъм (Adiantum capilus veneris), дряновска кандилка (Fritillaria drenovskyi), родопската съсънка (Pulsatilla rodopaea).
Интересен е и животинският свят в планината Алиботуш. Наред с типичните за страната видове – сърна (Capreolus capreolus), дива свиня (Sus scrofa), заек (Lepus europeatus), лисица (Vulpes vulpes), се срещат още чакал (Canis aureus), два вида костенурки (Testudo greca, T. eversmanii), македонски гущер (Lacerda erhardi), изключително рядката котешка змия (Telescopus fallax).
Територията на резерват „Алиботуш” е с най-строг природозащитен режим. Забраняват се всякакви дейности, с изключение на посещение с научна цел, преминаване на хора по маркирани пътеки, събиране на семенен материал, потушаване на пожари и санитарни мероприятия в горите.
Резерватът се стопанисва и охранява от Регионалната инспекция по околната среда и водите - Благоевград.
